Хелън Леър: Непокорната Джилиън

— Пожар! — Думата заседна в гърлото й и я задави.

Джилиън веднага дотича при нея.

— О, боже, те палят града! — възкликна ужасено тя. Вдигна полите си и изтича от спалнята надолу по извитите стълби към входа.

— Чакай! — Кати бързо грабна шала, който бе закачила само преди минути, и забърза след Джилиън. Но колкото и да бързаше, когато слезе долу, младото момиче вече тичаше по улицата. Настигна я едва на ъгъла на Броуд Уей и Партишън Стрийт, където беше спряла. Кати успя да метне шала около слабичките й рамене, преди Джилиън да затича отново.

— Вятърът отнася пламъците на юг — извика тя.

Улиците гъмжаха от хора, които тичаха и викаха, фургони и товарни коли замираха със скърцане на място, спрени от тълпите изплашени хора. Пожарът бързо се разпростираше. Към яркоосветеното небе се протягаха златисти, червени и жълти пламъци, обгърнати от тъмните колони на пушека.

Джилиън засили крачка, без да обръща внимание на протестите на Кати.

Най-сетне спряха: бяха стигнали до заплашително ревяща огнена стена. Във въздуха хвърчаха искри и се сипеха като дъжд от смъртоносни фойерверки, който бързо разширяваше пожара. Войници се опитваха да гасят огъня с кофи вода, но бяха съвсем безпомощни пред стихията. Нощта бе изпълнена с пращене на горяща дървесина, цвилене на коне и ужасени писъци.

Пищеше Клодия Дънхам, пищеше и се мъчеше да отмести пламтящата греда, която се бе стоварила върху шестмесечния й син. Огънят изгаряше ръцете й, но физическата болка не стигаше до съзнанието й.

Застанала до нея, майка й се опитваше със същата трескава бързина да я изтегли настрана.

— Няма смисъл, Клодия!

Виковете на майка й едва достигаха до нея. Клодия продължаваше напразно да се бори с горящото дърво, без да обръща внимание на наранените си ръце.

По-възрастната жена погледна ужасено нагоре. Покривът представляваше огромна факла, горещината бе непоносима. Знаеше, че остават броени секунди, преди да се стовари върху тях. С неочаквана сила, породена от отчаяние и ужас, тя обви ръце около кръста на младата жена и направо я вдигна нагоре.

— Не!

Виковете й не помогнаха — майка й успя да я довлече до предната врата и да я избута с все сила навън. Клодия падна по корем, останала без въздух.

Когато възстанови достатъчно дишането си, за да се изправи на колене, покривът на къщата вече се сриваше. Майка й и синът й бяха загубени, но тя отново скочи и се опита да влезе вътре. Спря я непреодолима огнена стена.

Безпомощна и зашеметена, Клодия Дънхам се отпусна на поляната отпред, без да чува писъците на жертвите и тракането на кофите: те не можеха да овладеят, а още по-малко да предотвратят бързото разпространение на пожара, който поглъщаше всичко по пътя си…

На около четиристотин метра от разигралата се трагедия Кати напразно дърпаше ръката на Джилиън.

— Да се връщаме! Опасно е!

Джилиън се обърна и огледа внимателно Броуд Уей. Къщата на баба й се намираше по пътя на пожара. Ако вятърът промени посоката и обърне пламъците към Броуд Уей…

— Трябва да предупредим баба.

Двете млади жени затичаха обратно към къщата. Когато я наближиха, Джилиън забеляза баба си на предната веранда. Бе облечена в черно, както се обличаше вече седем години след смъртта на съпруга си. Изглеждаше крехка на вид, но Джилиън знаеше, че под уязвимата й външност се крие желязна воля.

— Добре ли си? — извика Джилиън, докато изкачваше стъпалата към предната веранда.

— Разбира се, че съм! — раздразнено отговори Алис Уортън. Единственият белег за нейните шейсет и две години бе посивялата й коса, скрита под бяла шапка. Гърбът й бе изправен, походката й — сигурна, сините й очи — бдителни и интелигентни. Но когато изгледа непокорната си и импулсивна внучка, в очите й искреше само гняв.

— Мисля, че трябва да бягаме, докато пожарът е все пак под някакъв контрол — започна Джилиън.

— Нямам никакво намерение да ходя, където и да било.

— Пожарът е съвсем близо — запротестира Джилиън. — Ако вятърът промени посоката си…

— Готова съм да го посрещна — прекъсна я баба й и посочи към покрива. — Уилям е горе. Останалите пълнят кофи с вода.

Джилиън въздъхна отчаяно. Уилям бе съпругът на Поли и беше около шейсетгодишен. Оставаше да се надява, че няма да му се наложи да гони въглени по стръмния покрив.

— Прибирай се вкъщи — продължи Алис, преди Джилиън да успее да каже още нещо. — Не разбираш ли колко е опасно да стоиш навън? — Резкият й тон успешно прикриваше преживяната тревога, когато бе установила отсъствието на внучката си.