Хелън Уолш - Кучка

Тя изглежда съкрушена.

— Ще кажа на баща ти какви ми ги наговори.

— Гледай да не пропуснеш мръсните думи.

Затръшвам прозореца и мъчително се запътвам към тоалетната. Гърдите ми са напрегнати и тежат, а главата ми пулсира ужасно заради евтиното вино. И тогава истината ме шамаросва през лицето — силно, влажно и светкавично. Днес започват занятията в университета.

Изпикавам се — сякаш отнема цяла вечност, — след това се замъквам долу.

Върху кухненската маса лежи програмата на занятията ми със старателно попълнени номера на аудиториите. Има и няколко писалки, линийка, бележник с листове и чаша с прясно изцеден портокалов сок до едно самозалепващо се листче, на което пише:

„Първият ти учебен ден!

Не закъснявай, Мили! Ако искаш да те откарам у дома после, чакай ме пред сградата «Елинор Ратбоун» в пет и половина.

Татко“

Чувствам се гадно. За много неща. Но най-вече заради абсолютната липса на въодушевление от предстоящата година. Както стоят нещата, времето все още е на моя страна. Макар че миналата година имах доста скапани оценки, остават ми още три семестъра — достатъчно, за да предам навреме всичките си есета, да отида на всички лекции, да участвам в упражненията и да преговоря както трябва за държавните изпити. Само че през лятната ваканция тази последна година надвисна над мен като неизбежната смърт на умиращ роднина.

Изгълтвам сока жадно и на големи глътки, сядам на кухненската маса и паля цигара. Има ужасен вкус. Все едно съм сдъвкала буболечка. Дръпвам си още веднъж и загасвам цигарата. Замъквам се отново на горния етаж. Три пъти измивам зъбите си, прихващам косата си на ниска опашка и навличам анонимния си университетски екип — джинси, маратонки и дънковото яке на татко.

Навън настроението ми се пооправя, когато вятърът попилява опаковка за чипс в розовия храст на госпожа Мейсън. В краката ми издрънчава празна кутийка от кока-кола. Вдигам я и ликуващо я пъхвам до опаковката от чипс. Навеждам се над оградата й и забелязвам, че няколко тухли стоят хлабаво на местата си. Нападам ги с дясната си пета и преставам едва когато съм срутила половината стена върху безценните й — и жалки — растения в лехите. „Пада ти се“, казвам си, ликуващо потривайки ръце. Оглеждам се наляво-надясно и се измъквам бежешком, а вятърът отзад подпомага бягството ми.

Обожавам вятъра.

Още от дете, когато татко ни водеше в Корнуол на гости на леля Мо. За мен, малкото момиче, тя беше най-удивителната, екзотична и бляскава жена, която някога съм виждала. Живееше на върха на една канара. Рисуваше, пушеше пурети и понякога я посещаваха изискани мъже, облечени с поло блузи. Решех буйната й рижа коса и палех пурите вместо нея, когато никой не ни гледаше. Това си беше нашата тайна. Никой не знаеше, че ги наричам така. Пуретки.

Най-хубаво беше през зимата. По време на посещенията ни винаги се разразяваха диви, неистови бури, а когато небето подсказваше, че се задават проблеми, татко спираше, накъдето и да се бе запътил, и ме замъкваше до морето. Сядахме на брега и наблюдавахме от опасно близо как вятърът бясно тормози океана. Дъждът ни шибаше като с камшик и бузите ни пламваха, а сребристите свитъци на вълните ставаха застрашително огромни и изхвърляха към нас влачени от водата дървени отломки. Точно когато бурята заплашваше да ни връхлети безжалостно, татко ме вземаше на ръце и двамата се втурвахме нагоре по брега. Мама наблюдаваше със стиснати устни от прозореца на задната спалня, а когато се върнехме, пропити от дъжда и от страхопочтително вълнение, тя вперваше в татко гневен поглед, обзета от едва сдържана ярост. Ако по-голямата й сестра не беше там, за да отнеме малко от разпалеността й, над татко щеше да се разрази буря от упреци, равна по сила на бурята навън. Мама рядко отприщваше гнева си, а когато го правеше, аз се втурвах под кръстосания огън, защото отчаяно исках двамата отново да се сдобрят. Седеше си, сгушена и огорчена, а порцелановите й бузи почервеняваха от ярост. Дори на онази възраст забелязвах, че Мо се въздържа да се намесва. Не искаше да увеличава напрежението. Гледаше по-малката си сестра и се питаше откъде идва целият този гняв, а после отваряше бутилка вино и се опитваше да развесели всички ни.

Обаче дори Мо не можеше да пуши пурети по цял ден, всеки ден, да пие червено вино и толкова да обича живота, че да се съгласява с всичко. Почина точно преди двайсетия ми рожден ден. Не ми позволиха да отида на погребението й.