Хелън Уолш: Кучка

— Хайде, Мили, дръж се прилично. Ще ни изгонят, ако не внимаваш.

— Тя си го търси.

— Тя е още дете. Освен това е с мама и татко.

— Обаче въпреки това си го търси.

— Ще ти го напомня, когато ти имаш дъщеря и спипаш някой дебел дърт развратник да я сваля.

— Някак си не мога да си се представя като майка. Като дебел дърт развратник може би, обаче не и като майка.

— Ааааа, видя ли! Точно същото казваше и Ан Мари! Не че си се представяше като дърт развратник. Просто никога не е имала майчински инстинкт. Обаче да я видиш сега!

О, боже! Грешен ход, Джейми, скъпи. Тъкмо си мислиш, че познаваш някого и той ти излиза с нещо толкова гадно, че направо се смайваш. Как изобщо може да му хрумне подобно нещо? Как изобщо може да ме слага в един и същ кюп с тази скапанячка с бронзов тен!

— Само да я видиш, бейби! Мине ли покрай бебешка количка, веднага й се насълзяват очите.

Лицето му влиза във фокус и излъчва обожание. Гади ми се.

— Да, обаче аз изобщо не приличам на Ан Мари. Ние сме от различни светове.

— Аааа, не, не сте чак толкова различни — заявява той отбранително.

— Напротив, така е. Различаваме се най-вече по това, че когато видя на улицата майка с хлапе, първата мисъл, която ми хрумва, е как юмрукът ми ще влезе много по-лесно в нея сега, след като се е разширила след раждането.

— Пфу! Е сега вече наистина няма да можем да ядем.

— Не ми се прави на светец, Джейми Кийли. Нали тъкмо ти ми вкара тези мисли в главата. Преди да се запозная с теб и с Били си бях примерно католическо девойче. Вие двамата ме направихте перверзница. Вие ме накарахте да гледам „Фермата на животните“, когато бях на колко, а… На четиринайсет — ето на колко! А това се равнява на сексуално малтретиране на дете, не е ли така? — Вече се забавлявам с него. Ще клъвне, ще налапа и кордата, и плувката. — Искам да кажа, не си ли помисли как ще се отрази на едно младо и впечатлително съзнание контактът с такава брутална мръсотия?

— Млъквай веднага! Ти открадна тази касета от детската стая. И ако се напънеш да си спомниш, ще се сетиш, че бях изключително притеснен, когато разбрах, че си я гледала. Изключително притеснен.

— Забелязах. Взе да държиш зверовете затворени, когато идвах.

Той чактисва и се разхилва. Обичам да го разсмивам. Не мога да си представя, че тя успява да го разсмее като мен.

А така. Истинско чудо е, че тя успя да издържи толкова, честно.

— Джейййймиии! Гладен ли си? — пита ме с огромни томителни очи.

— Направо умирам — отговарям й. — Ще ми се да побързат с пържолата ми. Защо?

— А, нищо.

Погледът й мрачно пробягва из стаята, след това се спира южно от масата ни. Следва мълчание.

— Виждал ли си Шон напоследък? — пита тя, топва парче хляб във виното си и прави купчинка от пепелта, която е поръсила върху масата.

— Не, миличка, не съм го виждал. Не и след тренировката миналата седмица. Което ми напомня — защо не съм те виждал там вече повече от месец?

— Нали следващата седмица започвам в университета? Освен това трябваше да се заема с дипломната си работа.

— Какво представлява?

— Амиии… прилича на много дълго есе.

— Стига, Мили, скъпа. Много добре знам какво представлява една дипломна работа. Исусе! Не питам за това.

— Амиии, става дума за книги. Шантава теория, хм… за разпадането на устойчивата самоличност в съвременната литература.

— Лъжкиня.

Тя се захилва дръзко.

— Ама звучи добре, нали?

— Изобщо не си започнала да я пишеш, нали? Стегни се, Мили. Това е последната ти година. Вижда му се краят. Изобщо нямаш представа каква късметлийка си.

— Добре, добре!

— Сериозно, момиче! Живееш със старците си, които ти угаждат, дават ти мангизи и каквото си поискаш… Правиш каквото ти скимне… Между другото, дори не ти се налага да работиш, за теб всичко е ужасно лесно…

— Казах добре!

В очите й проблясва химически гняв. Веднага сменям темата.

— Между другото, направо го смазах на тренировката. Шон де. Изтресох му един страшно красив висок ляв.

— Знаеш ли дали ще идва в центъра?

— Ъ-ъ, съмнявам се, малката. Наистина се съмнявам. В петък ходи в „Келис“, нали така? Двамата с Били гледат да не се мяркат в града след онзи случай. Обаче да го беше видяла, Мили! Направо изстина! Скапаният О’Мали целият пребледня, момиче! Хич не му беше приятно…

— Искаш ли да отидем там след вечеря?

— Къде?

— В „Келис“.

— К‘во? Мислех, че не можеш да понасяш онова място. Каза, че е пълно с боклуци.