Хелън Уолш: Кучка

— Ами добре, тогава май просто ще трябва да взема такси до Гранби Стрийт и сама да си намеря.

Така няма да имам друг избор, освен да замъкна и Шон в града, а той няма да е много доволен, обаче въпреки това ще го направи, пък тя пък ще започне да ме моли и аз да смръкна една линийка:

— Моля ти се, Джейми, съвсем тъничка? Тъкмо ще напериш гребена.

И аз ще отстъпя, само и само да млъкне, обаче при нея няма такова нещо като „само една линийка“, братче? Точно затова напоследък правя всичко възможно да се въздържам, защото иначе се осафервам чак в десет сутринта в кухнята на Мили, дърдорим си пълни глупости, а всеки път, когато река да си тръгвам, тя казва:

— Моля те, моля те, моля те! Само още една. За из път.

Така става три следобед и аз вървя към автобусната спирка, защото таксито, което тя се кълне, че е повикала, така и не се появява, а сърцето ми е натежало от ужас, понеже си знам, че ще ме чакат стотици съобщения от разярената Ан Мари, чийто ден/ уикенд/ живот съм съсипал, и аз винаги се кълна в живота на хлапето, че никога повече няма да смъркам. Никога. Освен това е истинско чудо, че нашият Били изобщо е още жив.

Кльощава сервитьорка ни отвежда до масата ни. Има красиво лице и крехко тяло, обаче ръцете и брадичката й са покрити с кестеняв мъх. Истински приятел би я предупредил — това просто е грозно. Не ти е приятно да го виждаш — не и на такова място. Настанява ни на маса до прозореца с изглед право към Хоуп Стрийт, кървящото сърце на квартала на червените фенери. Правя несръчен опит да се настаним на по-централна маса, но силно ръгване в ребрата ме кара да замълча.

— Това е най-готиното място в заведението — заявява Джейми, когато най-сетне се наместваме. — Какви ги вършиш?

Свивам извинително рамене и впервам поглед в кадифения мрак на улицата, където фаровете дебнат хищно и издишат струйки от вълнение и страх във вече подплашената нощ. Безумен силует залита край прозореца и спира, за да ни погледне. Просто форма без лице. Може да е тя. Може да е всеки друг. Отмествам очи към Джейми, който ме наблюдава настойчиво, и изгълтвам ледените остатъци от уискито си. Стоварвам чашата върху масата по-силно, отколкото съм възнамерявала, и Джейми отмества очи от ляво на дясно. Мята стеснителна усмивка на двойката, чието внимание сме привлекли.

— Споко, мамка му. Петък е — казвам аз.

Отваря уста, за да възрази, но се появява сервитьорката и му връчва едно меню. Аз поставям своето на масата, скръствам ръце и навеждам глава. Думите плуват пред очите ми, което ще рече, че очите ми са по-пияни от главата. Обаче не толкова, че да позволя косматата китка да се стрелне надолу и да вземе празната чаша. Изкушавам се да я дръпна настрани и да я попитам дали подозира за този свой огромен проблем. И дали знае, че един простичък курс на лечение с лазер ще я избави завинаги от него и ще я превърне от привлекателна жена, която никой не иска да чука, в абсолютна трошачка, която всички искат да изчукат. Ще й направя услуга. Стисвам китката й, докато отново пресушавам чашата. Може да го направя. По-късно.

Коремът ми се свива дори при мисълта за храна. Пропускам предястието и си поръчвам салата с козе сирене. Джейми поръчва две предястия и стек с пържени картофи. Объркано и смутено разглежда листата с вината и се спира на бутилка „Пюли Фуме“ — любимото ми. Не може да си го позволи, но просто сърце не ми дава да му кажа, че в състоянието, в което съм, не давам и пет пари какво пия. Отсега нататък всичко ще има един и същи вкус. Поръчвам си още едно уиски. Косматата сервитьорка изчезва, а Джейми ми мята неодобрителен поглед. Чувствам се като четиригодишна.

— Защо е това?

Той пъхва под носа ми чаша с вода, която аз на свой ред бутвам обратно.

— Знаеш — казва той през стиснати устни. Пали цигара и си лепва отчаяно изражение. Като на свестен мъж, женен за злобна продавачка на риба. — Е, не ме гледай така. Твоя беше идеята да излезем да хапнем по нещо, а си поръча само някаква заешка храна и толкова уиски, че можеш да упоиш банда скитници.

Извивам вежди — изпитания във времето дразнещ за него жест, до който прибягвам, когато Джейми използва думи, с които се опитва да ме впечатли.

— Да упоя ли!

Театрално забелвам очи и дяволито смигвам на съблазнителното невръстно девойче, дето седи срещу мен с родителите си. То свежда глава и неловко се размърдва на мястото си. Джейми се мръщи — а може би се усмихва. Лицето му ми е ту на фокус, ту е размазано. Обичам лицето му. То е смело и елегично. Просмукано е с история. Танцува, когато той говори.