Хелън Уолш: Кучка

Шон винаги е бил доста своенравен скапаняк, обаче тогава нямахме представа колко дълбоко е затънал. Не издаваше мислите си дори когато се бе натъпкал с екстази. Нищо не издаваше нашият Шон. Просто си седеше и мълчеше. Тъмните му безизразни очи оставаха непроницаеми за еуфорията, от която бузите му поруменяваха, а челюстите му започваха да тракат.

Обаче като се обърна назад, си давам сметка, че по отношение на Шон съм бил истински лицемер. Смътно знаех как изкарва мангизите, обаче изобщо не се замислях. Умът ми просто прескачаше този въпрос. Това беше Шон, моето приятелче, един тип, с когото бях израсъл. С най-голямо удоволствие му помагах да харчи парите. О, да. Обаче вече не е така. Сега винаги деля наполовина с Шон и вече не приемам от него никакви подаръчета. Само по някоя и друга линийка от време на време, но дори и тогава винаги се чувствам длъжен да го почерпя с питие или нещо подобно.

Така че прекрасно знам какво става във владенията на Флин. Обаче скарах ли се с него, когато предложи на гаджето ми работа в един от салоните си? Разсмърдях ли се? Че защо да го правя?

Това си е съвсем законен бизнес, а тя е козметичка, точка. Прави това, което винаги е искала да прави. Щастлива е като идиотка в салона му, малката Ан Мари. Отива на работа с бодра стъпка и се връща у дома ухилена като хлапе. И преди съм го казвал — аз съм двуличен парцал. Птиченцето ми работи за Шон Флин, а аз се правя, че нищо не забелязвам. Опитвам се да мисля за него, за себе си тогава, какъв бях. Какъв бях, когато се запознах с Мили.

Вълшебни бяха онези времена. Клубовете бяха истински и земни. Там се говореше особен език, а онези, които го владееха, споделяха обща тайна, която ни свързваше като с лепило. Там стигах твърде далеч, по-далеч, отколкото можете да си представите. Невъобразимо далеч. Не просто си почивах след работната седмица. Беше не просто бягство или развлечение. Беше начин на живот. Когато през 1991 г. затвориха „Стейт“ заради ония проблеми, част от мен също завинаги се затвори. Отвориха го отново само след няколко месеца, ама не беше същото. Беше изчезнала цялата енергия, цялата загадъчна магия. Напълни се със стари муцуни, отчаяно вкопчили се в спомена. Опитваха се да проумеят всичко. Обаче не успяваха. Пълна трагедия. Все още виждам някои от тези лица да се мотаят из града. Жертви на собствената си младост, така и не са успели да преживеят факта, че историята им е отнела нещо, на което са били посветили живота си. Дали ще продължат напред, мамка му? Надали. Направо ми пламва мозъкът, когато видя някое празно лице от миналото. Наляга ме тъга, каквато човек изпитва, когато срещне бивше гадже, което наистина е означавало много за него. Същинска лудост. Да бъдеш толкова близък с някого и да му позволиш да дълбае толкова дълбоко в душата ти. Отвеждаш човека до далечни непознати места, караш го направо да полудее, изследваш всяка вдлъбнатинка и гънка, докато не остане нищо за изследване, докато си съвсем разголен и изчерпан. И един ден изведнъж се оказвате непознати. А цялата ви история и близост просто увисва на тъничката нишка на спомена.

Обаче само като си помисля за „Стейт“, целият настръхвам. Там се запознах с малката палавница. С малката Мили О’Райли. О, да, такава беше тя. На никого не цепеше басма, дори тогава. Отиваше най-напред на опашката — между другото, без пари, без документи и без никакво търпение, тактичност или маниери. Просто цепеше напред. Винаги успяваше да се намърда някак. Малката бездомна бунтарка. Това красиво дете с мокра от дъжда коса и големи луди влажни очи, което се опитваше с дрезгавия си глас да изкрънка от портиерите да я пуснат. Година преди това външността й щеше да е достатъчна, за да се отнасят с нея като към ВИП персона, но по онова време клубът вече строго се наблюдаваше и една тринайсетгодишна, умряла от свръхдоза, щеше завинаги да му спусне кепенците.

Усети ли, че не постига нищо с театрото си, преминава на план Б, очите й се пълнят със сълзи и тя го удря на молба, пробутва им оня номер, че преди половин час е мушнала едно хапче, че започва да я хваща здравата и че трябва да влезе вътре при музиката. Ако и тогава не я пуснат, заплашва, че ще се нагълта с хапчета, ще откачи и ще я тикнат в лудница, а на тях ще им тежи на съвестта, че са прецакали красивия й млад живот. Какво? Страшно забавно, нали? Били направо ще се пръсне от смях, а на мен очите ми се пълнят. Нали ви казах — аз съм сантиментален шибаняк.

Колкото и да си я бива Мили, няма как типовете на вратата да я пуснат — не и след като им е казала, че е взела екстази. И правят онова нещо, по което горилите на входа адски си падат. Понеже те си прекарват доста скапано, много обичат да скапят нощта и на някой друг. Особено на някое момиченце. Между другото, всички знаем защо го правят. Тия тъпанари я хващат и викат ей сега ще се обадим където трябва. Затова ние с хлапето казваме, че я познаваме, хващаме я под ръка и тримата изчезваме в нощта — тя се хили като ряпа, аз се чудя как ли изглеждаме отстрани, отмъквайки това птиче, дето още не е стигнало пубертета. Пак ще ви кажа. В това няма нищо съмнително, нищо, от което да се шашкате. Просто импулс. Такива бяха времената. Така правехме тогава — ние и те. Добрите момчета и горилите на входа. Пък и Мили беше още дете. Беше си момиченце — с шини на зъбите и с конска опашка. Притежаваше онази неспокойна и неукротима енергия на безпомощните тийнейджъри. Ще ни убие, ако ни чуе, обаче точно такава си беше малката Мили. Дори тогава — с шините.