Хелън Уолш - Кучка

Забелязах как Кенеди се клатушка към татко. Тя е старши лектор в моята секция и тази година ще ни преподава постмодернизъм в литературата. Облича се така, че да не предизвиква разсъждения по отношение на тялото си, само че все пак някъде под провисналите панталони и неугледните блузи трябва да има цици и цепка. Не я мразя. Само ужасно ме дразни. Тя е един от хората, които студентите нито харесват, нито не харесват. Просто я приемат като една от многото, които нито вдъхновяват, нито пречат — лишена от собствена значимост машинна част, която просто поддържа системата работеща. Започва да дърдори нещо на татко, наклонила глава на една страна, и пипа ухото си — лепнала му се е като екзема. Трагична гледка. Татко леко е извил вежди, както прави човек, когато слуша учтиво виц, който вече е чувал. Лицето й грейва, когато ме забелязва.

— Мили! Не знаех, че си избрала постмодернизъм за последната си година! Браво на теб!

Просто не мога да се спра. Би трябвало да съм по-сдържана. Или поне да съм по-състрадателна.

— Да, чакам с нетърпение, госпожо Кенеди. Постмодернизмът наистина си го бива. Много съм запалена по него.

Всъщност тя е госпожица, но й е малко неудобно да я наричат така. Татко ме измерва с гневен поглед от глава до пети. Знае, че грешката ми въобще не е невинна.

— Запалена ли, Мили?

Правя му знак с очи и отново насочвам вниманието си към безформената Кенеди.

— Е, нека да кажем, че той е нещо уязвимо за дискурсивния конфликт, не е ли така, госпожо Кенеди?

— Разбира се, че е така, Мили — разпалено кимва тя.

— С истинско нетърпение очаквам семинарите — възможността да обсъждаме и да поставим под въпрос някои от основните принципи, залегнали в основата на ортодоксалното постмодернистично мислене.

Татко отчаяно забелва очи.

Аз мечтателно зарейвам поглед в небето и започвам:

— Постмодернизмът… Той разбива на пух и прах всички истини и цялото познание, които са обогатили и са сформирали светогледа ни. Поставя под въпрос основите на съществуването ни. Направо е плашещо. Той е нещо, което студентите не бива да приемат с лека ръка.

— Точно така — цялата засиява Кенеди. — Нямам търпение да навлезем в учебната година. Явно ще имаме доста многообещаващи студенти.

Тя извива вежди и кимва бавно и продължително на татко.

— Ами добре. Трябва да тръгвам — изсумтявам аз, за да сложа край на разговора. — Искам да отида в библиотеката и да почета няколко часа преди лекцията. Ще се видим там.

Тръгвам, а Кенеди ми маха оживено. Когато се обръщам, татко се мръщи.

Залата за лекции е пълна до пръсване. Като лондонски автобус в жегите. Студентите влизат вътре на групи, оживено си разменят шеги със сексуален подтекст и подготвят социалните си контакти за предстоящата година. Като че ли никой не ме забелязва как се мотая отзад. Надявам се да бъде така и през останалата част от семестъра. Не мразя студентите, защото са студенти, просто хората, които най-малко ми харесват, са студенти. Преди съм имала приятели студенти. Наистина. Луис и Тъмблър, нали така?

Луис живееше точно зад ъгъла, на Роуз Лейн. И той като мен — с родителите си. През първата година двамата бяхме на практика неразделни в университета, обаче с него се разговаряше ужасно трудно. Беше направо непроницаем, при това не претенциозно или превзето. Той просто не обичаше да говори. През първата ни година вероятно прекарваше повече време в „Блекбърн Армс“, отколкото на лекции, а и сега мога да ви кажа за него само три неща. Любимото му питие е джин с портокалов сок, притежава първото издание на Хемингуей и е имал брат близнак, който е починал при раждането. Онзи път взехме по едно екстази, обаче разговорът пак не потръгна. Той просто си седеше, лепнал на лицето си идиотска усмивка, сочеше към тавана и се пляскаше по бедрата. А после направи онова нещо — отпраши към Гоа с някаква хипарка, с която се бе запознал по интернет. Родителите му бяха съсипани.

Другото ми приятелче, Тъмблър, имаше едно от онези невзрачни лица, които човек лесно забравя. Живееше в общинските жилища „Ратбоун“, в горната част на Лиъм Роуд. Натъкнах се на него един петък вечерта — прибираше се у дома и ревеше. Носът му беше размазан по лицето. Някакви хулигани го нападнали пред „Крис Чипи“ на Роуз Лейн и му отмъкнали парите и чипса. Познавах хлапетата, които го бяха направили. Деца. Не бяха на повече от дванайсет или тринайсет години, но като група бяха безмилостни. Обаче той не беше разстроен заради унижението от побоя, а заради факта, че собствените му приятели се бяха отдръпнали и се бяха смели на цялото представление. Лайна! Що за приятели биха направили подобно нещо? И така аз, досущ като Майка Тереза, обзета от пиянска тъга заради това едро и гламаво момче и решена да го издигне в очите на малодушните му приятелчета, го питам дали не иска да ме придружи на бала в края на годината. Реших, че това ще му се отрази по-добре, отколкото да изпратя младия Кийли и бандата му да накарат наглите му обирджии да се покаят. Почти се получи.