Хелън Уолш - Кучка

При вида на „Блакбърн Армс“, след като завивам по Фокнър Стрийт, широката усмивка се връща на лицето ми. Обичам това място. То е единственото кътче тук, което през последните години не се е преобразило, за да привлече постоянен поток от студенти. „Белведере“, „Каледония“, „Грейпс“ и „Пилгрим“ всички си направиха лифтинг, ама резултатът е плачевен. Двамата с Джейми пиехме в „Белведере“, когато бях още ученичка, и тогава бях направо очарована от мястото — от кръчмата, от клиентите и от техните истории. Беше пълно с особняци, които бяха неизменна част от мястото досущ като стените с цвят на цигарен дим. Имаше нещо порочно в кръчмите тук по онова време, а и изобщо не липсваха курви — при това много готини. Тези момичета бяха класи над кльощавите повлекани, които сега са наводнили Хоуп Стрийт. Това бяха изискани жени, които умееха да разговарят толкова красноречиво, колкото и да се чукат.

Само че „Блакбърн Армс“ е имунизиран против развитие. Господин Кийли казва, че тук е точно същото, както и когато е бил дете. Сменили са се само песните в джубокса, но дори и тук преобладава класиката.

Никой не ме забелязва, когато влизам. Дори не помръдват глави. Това ми харесва. Означава, че мога да стоя тук с часове, без никой да ме прекъсва, без никаква опасност да ми досаждат мъже, освен да ми мятат по някоя и друга усмивка от време на време.

Из стаята са пръснати пет-шест тела, до едно приведени над халби тъмна гъста течност — самотни пиячи с лица, износени с времето досущ като мебелите. Телевизорът е пуснат, а пъстрото му жужене е каквото е било винаги — обичайните глупости. Никой не му обръща внимание, но и явно на никого не пречи. Работи денонощно. Поръчвам си халба „Стела“ и пускам две песни на джубокса — „Кратка молитва“ на Арета Франклин и „Лунен танц“ на Ван Морисън — тъкмо като за лениво следобедно пиене. Настанявам се на маса близо до задната врата и един старец, седнал отсреща, вдига приветливо ръка, обаче кафеникавата му гола глава остава обронена на гърдите.

— Добър ден, господине — казвам.

Той ми отговаря само с кимване. Може би след като си изпия пиенето, ще ида да седна при него, може дори да го почерпя едно питие. Може пак да се превърна в бегълка — в циганка от Прага. Премятам студената резлива течност в устата си и я пускам да се излее в корема ми. Истинско вълшебство.

Времето минава. Музиката вече е заглушила телевизора и аз започвам да се чувствам добре. Всичките ми неприятности бавно се изплъзват надалеч. Джейми. Ще му се обадя веднага щом изляза от тук. Онова, което е помежду ни, е твърде силно и твърде красиво, за да му позволим да се изплъзне. Дори наистина да се оженят, това не означава, че ще го изгубя. Джейми не ми се струва човек, който ще зареже приятелите си заради една жена, дори и тя да е Ан Мари. Досега да го беше направил. По дяволите, аз съм му почти роднина. Аз съм като дъщеря на господин и на госпожа Кийли и нищо не може да промени това. Няма да го допусна. Ще му се обадя веднага щом изляза оттук, ще му кажа колко се радвам за него, колко много го обичам. Ще го направя, ще го направя. Ще му кажа, че някоя вечер дори ще изведа кучката да празнуваме. Ааа, това ме кара да се чувствам великолепно — великолепно! Представям си лицето му в този момент — цялото сбръчкано от щастие и от облекчение, че двете най-важни жени в живота му ще се разбират. Обаче след това веднага ще се разтревожи, защото ще се притесни, че Ан Мари ще се опита да се измъкне, да измисли някакво извинение, че няма да иска да дойде. Той така отчаяно иска двете с нея да се разбираме. Мамка му, ще го направя заради него. Ще заведа тази жалка повлекана в града. Но засега просто ще си седя и ще се наслаждавам на провлечения успокоителен глас на Ван.

Когато съобщаваме новината на Шон, той се държи както обикновено — все едно му казвам, че съм спечелил награда от картичка с лента, дето се изтрива. Обаче след това освобождава Ан Мари до края на деня, а после се хваща за телефона и ни запазва маса в онова френско заведение на Ларк Лейн. Казва на човека от другата страна на линията, който явно е приятел на Лиъм, че трябва да ни поднесат от най-хубавото си шампанско и че той лично щял да мине през седмицата, за да плати сметката. Освен това ни казва, че ще ни купи билети за първа класа до скапаното Мексико. Отначало отказвам да приема каквото и да е. Не ме разбирайте погрешно, онова, което се опитва да направи, е чудесно, ама в крайна сметка мъжът си има гордост, нали така? Обаче тогава улавям погледа, който Ан Мари се опитва да скрие — разочарование, но всъщност и срам. Срамува се от себе си, задето се чувства по този начин. А после пък аз се чувствам като пълен нещастник. Чувствам се като скапаняк, задето за малко щях да позволя на глупавата си гордост да й попречи да получи нещо, което наистина, ама наистина иска. Приемам предложението с натежало сърце.