Хелън Уолш - Кучка

— А, сега вече наистина се чувствам виновна! Не може ли поне да отидете в „Съсайъти“ или нещо подобно?

— О, да бе — дори си представям как моят старец се възторгва по скапания Дейв Греъм. Не, миличка, ще го караме по-спокойно. Аз, татко, Били, Шон, Лиъм, Мили и един-двама приятели от службата.

— Мили ли?

— Аха.

— Извинявай, Джеймс, майтап ли си правиш?

Лицето й отново се напряга. Как да й кажа, че това не е шега?

— Защо? Какво има?

— Не можеш да поканиш Мили на ергенско парти.

— Защо не?

— Просто не можеш. Тя е момиче.

— Е, и?

— Как така „е, и“? Не ставай глупав, Джеймс! Как ще ми се отрази това според теб?

Акцентът й отново се е появил, плътен и крещящ, напрегнат от презрение.

— Честно казано, не съм поглеждал на нещата по този начин. Мили е просто приятелче. В такъв случай може пък да дойде в Лондон с теб и с момичетата.

— Съмнявам се. Нямам нищо против това момиче, Джеймс, знаеш го, обаче присъствието й ще е малко неловко. Тя не познава никого.

— Искаш да кажеш, че приятелките ти няма да я харесат?

— Искам да кажа, че тя няма да се разбира с приятелките ми.

— Защо не?

— Хайде стига, Джеймс, наистина ли държиш да ти го кажа?

Тя извива вежди и помежду ни се вклинява напрегнато мълчание. Отстъпва първа:

— Тя е прекрасно момиче и всичко, не казвам нищо лошо за нея, обаче… тя е… ами нали си я знаеш… тя е…

Друга дълга пауза.

— Тя просто няма да се впише — предава се Ан Мари — Не и в местата, където искаме да отидем. Тя ще ни засрами, Джеймс. Ужасно странна е — мисли се едва ли не за мъж. Виждал ли си я как оглежда момичетата? Момичетата, Джеймс, не жените. Деца, ако щеш. Смахнато е. Ужасно е перверзно.

Изгаря ме обида. Все едно напада мен самия.

Минутите се нижат. Сервитьорката се връща с кошничка топъл хляб. Нахвърлям се, като избягвам погледа на Ан Мари. Тя изобщо няма да яде хляб — страхотна воля има. Мята ми онзи наполовина кокетен, наполовина „зрял“ поглед, докато си събува обувката, напипва ми го под масата и ме масажира със стъпалото си, с петата, с пръстите си. Възбужда ме през панталона, просто ей така. Аз съм лесен. Отново съм неин. След две бутилки шампанско решаваме, че Мили дори няма да дойде на сватбата. Както изтъква Ан Мари — кой е човекът, който не би проявил добро възпитание поне да ни поздрави? Знам, че е била заета с лекциите си, с началото на семестъра и с какво ли още не — обаче й изпратих съобщение да се срещнем в града и досега вече трябваше да е дошла.

Когато се прибираме, Ан Мари се отпуска в леглото, отблъсква авансите ми и ми казва, че е малко скапана от всички вълнения през деня и че мога да се отпусна и просто да я гледам как спи. Малката Мили не е отговорила — мога да я прикривам колкото си искам, да измислям всякакви извинения, но в крайна сметка това е истината — тя не ми отговори. А от това ужасно ме боли, мамка му.

Вратата се отваря и вътре влиза жена. Слабо хищно лице и тъмна твърда коса, ужас. Курва. Застава на входа и погледът й пробягва из помещението, преди да се прикове върху гърба на младия кюрд. Той седи на бара, приведен над притурката за конните надбягвания. Барманката го смушква, той обръща глава бавно като бухал, и й дава някакъв знак с глава. Тя му казва нещо беззвучно, само с устни, след това изчезва. Той се връща към вестника си. Краката й, бели и слаби — краката на курва — се запечатват в съзнанието ми. Възбудена съм, обаче съм твърде пияна, за да тръгна след нея.

Губи ми се нещо. Не помня кога е влязъл този кюрд, нито пък старите дами от лявата ми страна, нито мъжете с анцузи, които играят на табла в другия край на бара. А моето старче отсреща е вдигнало кафеникавата си плешива глава от гърдите и незабелязано е потънало в нощта. Кога изобщо се е стъмнило? До неотдавна по това време навън все още меко светеше слънцето — обаче сега прозорците са обвити в мрак. Паля си цигара, странно уплашена и откъсната от всичко. Трите празни халби на масата, препълненият с фасове пепелник, бръмченето на телевизора и скупчените безформени тела под плътната мъгла на стелещия се цигарен дим — всичко това ми изглежда някак далечно.

Поръчвам си още една бира и си купувам цигари. Сядам на друга маса, срещу един пияница с отпуснато лице и със закърнели пръсти. Мисля си, че новата гледна точка ще ми вдъхне увереност, ще ми припомни защо обичам това задимено помещение. Нищо подобно. От бирата просто ставам безчувствена и вече дори не мога да си спомня защо се наливам. Всичко се превръща в мешавица от лица, страхове и опасения — просто мешавица. Джейми. Университетът. Самотата. Някакво далечно и мъчително усещане, че това е началото на края. Джейми. Мама. Татко. Джейми. Ан Мари. Мама. Разбъркани мисли и проблясъци, които нахлуват в съзнанието ми едновременно от една и съща посока. А след това отново се спуска черна пелена и аз се вцепенявам.