Хелън Уолш - Кучка

Сега къщата прилича на ергенска квартира. Стените са прашни и без украса. Предишната ни градина, същинска каскада от ярки цветове и усещания, сега е сведена до малък и грозен двор, пълен с празни бутилки от вино и уиски, които така и не стигат до пункта за амбалаж.

Хладилникът, в който винаги имаше здравословна храна и литри прясно изцеден сок, сега е пълен с поръчаната от вън храна от предишната вечер и с пресечено мляко. В противното си усилие да надмогнем липсата й ние само врязахме спомена за нея още по-дълбоко в живота си.

Днес, докато вървя по Мъртъл Стрийт към университета, тя отново преминава през мен. Във въздуха усещам уханието на любимия й парфюм „Гучи“. Мама, която ухае прекрасно, с нейната махагонова коса и с алабастровата й кожа. Тя е там. Тя е навсякъде.

Обикновено сутрин съм във форма. Работата рядко ме потиска, обаче трябва да призная, че от време на време се случва — просто се стъписвам от пълната безполезност на всичко. Ставаш, отиваш на работа, джигерът ти излиза от бачкане и се връщаш вкъщи скапан, за да се порадваш на неща, заради които всичко си струва. Понякога животът е пълно лайно. Така е. Само че, както казах, обикновено не се давам. Просто се справям — да става каквото ще и това е.

Ама в момента съм, честно казано, малко потиснат. Снощи изпих една бира с нашия Били. Той ми каза някои неща, които ме накараха да се замисля. За малката Мили. Каза, че през последния месец работел на къщите близо до Найт Стрийт и непрекъснато я виждал да се шляе навън — дори през деня. А моят старец я видял миналата седмица да се мотае по Хоуп Стрийт — при това в учебен ден.

Честно казано, знам, че студентите обичат да се наковават здраво всяка вечер, знам и това, че повечето от тях едва кретат с оценките, обаче просто не мога да прогоня мисълта за нея от главата си — направо ме изгаря. Кипвам, когато осъзнавам истината. Иде ми да ида при оная сбирщина студенти, дето се трупат в „Кинселас“ сутрин, всичките с ужасен махмурлук и твърде скапани, за да отидат на лекции, и да ги направя на пух и прах. Сами се закопават, така си е. И адски се гордеят, че са се докарали дотук — въобразяват си, че това е истината. Скапаняци.

Честно казано, точно по този въпрос двамата с Мили винаги имаме търкания — тя ужасно си пада по тия работи. Така е, човече. Не ми пука откъде произхожда и какви скапани привилегии има заради родителите си — не давам и пет пари. Влудява ме това, че тя не се възползва от тези неща. Всичко може да е толкова лесно за това момиче. Мамка му, човече, наистина не ми се говори за тия работи, не искам дори да мисля за тях, обаче понякога усещам, че тя просто се съсипва. Така е. Пилее си времето в ония дупки зад университета — какво се опитва да докаже, мамка му?

Прозявам се и хвърлям поглед през рамо в огледалото. Отражението ми се смръщва, адски виновно.

Защо се бъзикаш, бе човек? Не това е причината да си скапан тази сутрин — ако си честен със себе си. Всичко е свързано с онова другото, което ти каза Били, нали? Той ще се види с Мили да гаврътнат по няколко, след като приключи този следобед. Каза, че й е свирнал от стълбата си. Каза, че била в настроение. Изобщо не споменала за мен. Не мога да го разпитвам, обаче той и дума не обели. Не ми каза да е питала за мен.

В библиотеката няма нито една от книгите, които ми трябват за курса. Онези, които не трябва да се изнасят от читалнята, всъщност са изнесени, а това означава, че ще трябва да си ги купя. Свиди ми се да давам по петнайсет лири за книга, от която просто ще препиша и ще я захвърля на дъното на шкафа. Направо ми се обръщат червата, когато си помисля за егоистичното копеле, дето е постъпило по този начин — някой, който е седял с мен в същата зала за лекции само допреди двайсетина минути. Май ще трябва да разработя нова система за безплатно пазаруване в „Уотърстоунс“.

Миналата седмица, когато влизах в книжарницата, установих, че книгите от университетската библиотека активират алармената система. Пазачът ме накара да изпразня чантата си. Когато не намери нищо освен две разпокъсани книги от университета, той ме заля с извинения. А това ме накара да се замисля. Ако показвам книгите от библиотеката на влизане, ще мога да си изляза оттам, с каквото си поискам, нали така?

В библиотеката на свой ред свивам номер, като премествам някои от основните текстове за трети курс на един рафт, където има книги за обновлението на градовете в Корея. На библиотекарите ще са им нужни седмици, за да ги намерят. Да видим как ще се хареса това на другите. След това в малко по-добро настроение отивам в обемистия и подробен раздел по социология и намирам нужния ми ред. След това откривам книгата със сигнатура Р-654 1769-АВ, която помня като телефонен номер на близка приятелка. „Престъпление и девиантност в съвременна Великобритания“ от Джери О’Райли. Свалям книгата и разлиствам на четвърта страница. Там пише „На Андреа и на Мили, за вашата обич и подкрепа“. Препрочитам пасажа отново и отново и ме изпълва толкова дълбок прилив на щастие, че чак ме заболява. Заставам на пръсти и пъхвам тома обратно на горния рафт, където му е мястото. Заедно с Маркс и Енгелс и с другите основоположници на социологията.