Хелън Уолш - Кучка

Той не ми се обади на следващия ден.

Аз му изпратих съобщение на мобилния.

Не ми отговори.

Дни наред тръпнех в тревожно очакване. Бях се видиотила. Унила. Болеше ме. Болеше ме адски. Любих се с него мислено за последен път, преди завинаги да го прогоня от спомените си.

Пет месеца по-късно го видях на майския панаир в парка Сефтън. Носеше на раменете си момиченце със златисти коси и сладко чипо личице, омазано със захарен памук. Не се сдържах и се усмихнах на детето. Двамата се спуснаха да посрещнат една жена с късо подстригана червена коса и толкова съвършено и симетрично лице, че изглеждаше като нарисувано. Проследих ги за малко, а разтуптяното ми сърце прескачаше празни кутийки от бира, промушваше се покрай телата, наранено и почти разбито. А когато той плъзна ръка около тясната й пристегната талия и я целуна отгоре по главата, нещо в мен се спаружи и умря. Там и точно в този момент изгубих и последните остатъци от своето моминство — всичко рухна в един кратък съкрушителен миг. Неуязвимостта на младостта си бе отишла. Докато хълцайки си проправях път обратно през крещящата тълпа и размазаната механична музика, се заклех никога вече да не допусна да се влюбя толкова беззащитно и жалко.

Обаче докато стигна до „Грейпс“, вече съм пияна и доволна, а стегнатият възел в гърдите ми е започнал да се разхлабва. Тери Матюс — кой може да го вини? Не и аз. Вече не. Докато вървях обратно към града, внезапен порой ме принуди да вляза в „Белведере“. Беше все едно влизам в антрето на дома си, все едно се прибирам. Войнствена тълпа от постоянни клиенти беше завзела територията — Хорис, госпожица Мери, Вини и Кени, и всички си бъбреха оживено безсмислици за отдавна отминалото време. Поседях малко с тях, подреждайки в главата си разговорите им, докато не си дадох сметка, че закъснявам. Подкупих Кени да ми открадне съвсем мъничко от дрогата на госпожица Мери и изфирясах.

Били Кийли седи в ъгъла с двама младежи на неговата възраст, и двамата с бръснати глави и със сурови изражения. Представя ми ги, обаче не запомням имената им. По-хубавият от двамата има живо и интелигентно лице с голям белег, който се спуска отстрани на устата му към брадичката. Облечен е с работни дрехи — с военни панталони и с раиран военен пуловер с навити ръкави.

Под левия му ръкав се показват крещящи и неразгадаеми затворнически татуировки, които сякаш са били направени с избледняваща писалка. Очите му са искрящи и проницателни, пълни с въпроси и пронизани от дълбоки мрачни мисли. Улавя ме, че го разглеждам, и приковава очите ми със своите.

Стомахът ми се свива и аз отмествам поглед.

Сядам срещу тримата и насочвам вниманието си към вестник „Спорт“ на масата. На предната страница е Кели Брук в жълти бикини. Вдигам вестника. Тя гледа право в обектива, но тялото й е леко извърнато настрани. Резултатът не я ласкае. Изглежда широка. Не дебела — просто широка. Пускам обратно вестника и се изправям, за да отида да поръчам питиетата. Били не може да реши дали да пие бира или уиски, а от изражението му разбирам, че иска и двете. Само че приятелите му имат други планове. Те отказват с изкуствена гордост и изгълтват заключително съдържанието на халбите си. Когато се връщам от бара, вече ги няма. Свивам вежди и усещам как ъгълчетата на устните ми увисват.

— Аз ли казах нещо?

— Не, миличка. Просто им беше време да си ходят. Ако закъснеят още, жените им ще дойдат да ги търсят.

За миг сърцето ми се свива.

— Жени ли? На колко години са?

— Към двайсет и една.

В погледа на Били съзирам онова, което си мисля.

— Да не са малолетни?

— Съмнявам се.

— Тогава защо?

— Не знам, хлапе.

— Ама как така някой — особено млад мъж — ще се обрече на моногамия на тази възраст?

Той свива рамене.

— Ти би ли могъл, Били? Дори да смяташ, че си срещнал любовта на живота си? Можеш ли завинаги да се обвържеш с едни цици и с една цепка?

— Не. Аха. Може би. Не знам. Но за повечето пичове бракът не е само това, нали?

— Значи искаш да ми кажеш, че те продължават да си чукат наляво-надясно.

— А ти какво мислиш?

Обзема ме облекчение. Потвърждение за невъзможността на моногамията — и за невъзможността на истинската любов.

Били философски рее поглед отвъд мен, след това без всякакво предупреждение забожда очи в мен.

— Я ми кажи, Мили — обаче без да се замисляш, искам да ми отговориш съвсем честно, става ли?

— Добре — отговарям, обаче паника започва да жули ръцете ми.