Хелън Уолш - Кучка

Когато пристигам в „Уотърстоунс“, цялата сияя. Грее слънце — прекрасно късно октомврийско слънце. Топло, но не потискащо. Били е оставил съобщение на мобилния ми, за да потвърди срещата ни за по едно в три следобед в „Грейпс“. Фантастично! Така ще имам време да посвърша малко работа и да гаврътна няколко бири в „Блекбърн“ преди това. (Всички бутилирани бири са на половин цена между 12 и 2 часа.)

Вземам нужните ми за курса книги „Шекспир от гледна точка на деконструктивизма“ и „Постфеминизмът и литературата“ и се отправям навън с високо вдигната глава. На излизане от книжарницата ме обзема детинското усещане, че ще ми се размине, и отпразнувам този факт, като давам няколко лири на продавача на списание „Биг Ишю“ и настоявам да задържи списанието. Паля по цигара и за двама ни, мятам му една размазваща усмивка и се отправям обратно извън центъра, където възнамерявам в „Номер седем“ да изпия неприлично големи количества кафе и да напиша почти гениално есе.

Докато минавам покрай Слейтър Стрийт забелязвам, че районът става все по пешеходен. Навсякъде са изникнали нови барове, кафенета и ресторанти. Градът започва да се преобразява в продавач, който няма доверие в качеството на нещата, които продава. Изкуствен. Неискрен. Същински заслон от пълни с плюш заведения за хранене, купени с пари от наркотици и управлявани от псевдогангстери, които нямат нужните познания, за да се справят. Менюта, които са твърде претенциозни, сервитьорки с грозни акценти, примитивна представа за вината. Обичам този град, наистина. Обичам улиците, обичам глада и решимостта, които пулсират по тях. Ще ми липсват. Ще ми липсват ужасно, обаче щом завърша университета, ще се омета от тук.

Пресичам Фокнър Стрийт и мярвам един тип в кафеникав роувър, паркиран пред „Номер седем“. Разпознавам регистрационния номер, обаче слънцето е покрило прозореца с ослепителен щит и различавам само силуета на мъжа. Приближавам се, а слънцето се скрива зад облак. Очите ми имат нужда от малко време, за да се възстановят след драматичното светлинно преживяване, а когато това става, виждам, че силуетът си има и лице.

Това е лицето на Тери Матюс.

Гледа право към мен.

Коленете ми омекват. Зарейвам поглед над павираната уличка и минавам стремително покрай колата му, покрай „Номер седем“ и поемам по улицата на катедралата. Завивам рязко надясно по Литъл Пърси Стрийт и когато съм сигурна, че съм се изгубила от погледа му, хуквам да бягам. Прелитам през лабиринт от странични улички, насам-натам, като се връщам обратно по стъпките си, в случай че ми е устроил капан. Всичко около мен е някак нереално. Бавно и наситено. Минавам покрай една проститутка и клиента й, покрай група бездомници, които жадно пият от бутилки долнокачествен алкохол и се хилят гръмко. Прекосявам някакъв полусрутен квартал, който ме изплюва обратно на Парламънт Стрийт, където прясно положеният асфалт засмуква маратонките ми и ме кара да забавя ход. Когато стигам до Принсес Авеню, отново увеличавам темпото и хуквам все по-бързо по тревистата централна лента, където от двете ми страни се нижат хора и дървета като тъмните стени на тунел, и най-накрая стигам до тъмното езеро в парка Сефтън.

Запознах се с Тери Матюс в „Шенаниганс“ — друга усамотена кръчма — на Коледа, когато се преместихме на Глоувдейл. Пиех халба „Стела“, преди да поема към „Мандарин“ за петдесетгодишния юбилей на господин Кийли. Тери влезе и сърцето ми подскочи. Лицето му беше зашеметяващо — дяволски изваяно, с плътни устни и стоманеносини очи. Приличаше на гангстер. На излизане разкарах един-двама скапаняци и му пъхнах кибритена кутийка, на която бях написала името и телефонния си номер. Звънна ми секунди, след като излязох, и си уговорихме среща на следващия ден.

Взе ме пред „Мюърфийлдс“ и ме заведе в едно кафене на Док Роуд, където миризмата на гранясала мазнина залепва като кожа по дрехите и по косата ти. Тери се опитваше да ми каже нещо. Заведе ме там, за да ми покаже как ще стоят нещата. Предупреждаваше ме. Цепката ми направо щеше да се пръсне от очакване.

Заведе ме в някакъв промишлен цех и ме изчука. Беше разтърсващо, изтощително — яхнах го на седалката на колата му, но всъщност ме чукаше той. Никога, никога дотогава не ме бяха чукали така. През цялото време не откъсваше поглед от мен. Докато проникваше все по-дълбоко, стоманените му очи ме приковаваха — и не ми казваха нищо.

С него бях като замаяна. Лудо влюбена. А когато по-късно ме остави с колата, си пожелах да умре на път за вкъщи, за да мога завинаги да съхраня последните четирийсет и осем часа. За да не може нищо, което казваме или правим, да помрачи това късче история.