Хелън Уолш - Кучка

Мисля, че си тръгвам от кръчмата последна. Пияна съм и краката ми тежат, но есенната нощ е свежа и студена и това малко ме отрезвява. Небето е обсипано със звезди, ей там, на една ръка разстояние. Градът се простира пред мен в искрящи сини, червени и жълти сенки, танцува и примигва като китайски фенер. Тръгвам без конкретна посока. Гади ми се. Цял ден не съм яла. Поемам обратно към Фокнър Стрийт с намерението да се отбия в кебапчийницата на Лийс Стрийт, обаче знам, че и за това има пречка. Поглеждам часовника си. Почти полунощ е. Трябва да се прибирам. Понеделник е и улиците са празни и притихнали, само от време на време избръмчава някое такси и преминава самотна фигура на път за дома, обронила глава и пъхнала ръце в джобовете. В момента всички момичета свалят лъскавите маски — махат грима, къпят се, измиват мръсотията и жестокостта на улицата, отново се преобразяват в майки, съпруги, нечии приятелки, дъщери и съседки. Ще се изтегнат и ще гледат телевизия, ще си направят чаша чай, може би ще си препекат филийка. Вече няма да са курви. Мисълта как те се връщат към ежедневието си и към уютните си домове ме потапя в усещане за безпомощност. Перспективата за топло легло в собствения ми дом не ми носи утеха. Продължавам да вървя.

Привела съм се в един вход на Хоуп Стрийт и паля цигара. Умът ми безпомощно се лута между дома, пиячката и шляенето по улиците, за да видя какво може да се случи. Мисля си за Джако. Той не дава и пет пари за мен, обаче ми се иска в момента да съм с него. Цигарата парва палеца ми, преди да успея да си дръпна. Паля друга.

По улицата колебливо се влачи слаба фигура. Тази наистина е облечена като чавра — високи токчета, пола, страхотен задник. Пияна съм, обаче знам, че това е тя — момичето от „Блакбърн“, което видях преди малко. Върви към катедралата. Помъквам се подире й. Светлините на фаровете я карат да тръгне с олюляваща се съблазнителна походка. Шофьорът намалява и хубавичко и продължително я оглежда, обаче или не му харесва видяното, или просто не му стиска. Дава газ, а писъкът на гумите пронизва странната тишина на нощта.

Оставам от моята страна на улицата и се опитвам да я настигна. Дели ни само уличното платно и аз отново забавям ход. Вече я виждам съвсем ясно. Спира пред будката за вестници, повдига полата си и небрежно издава напред бедра — класическата поза на проститутка, все едно просто си почива.

Цепката ми пулсира. Поемам си дълбоко въздух и се готвя да пресека улицата. Цялата треперя, абсолютно готова съм и чакам удобния момент, обаче съм скована от страх. Правя го. Скачам. Пресичам, приближавам се до нея небрежно, доколкото ми позволява лудо биещото сърце и напрежението там долу.

Отблизо тя изглежда по-непреклонна, и е притеснена. Не е съвсем на себе си. Зад наркотичния поглед в очите й пулсира някаква мрачна потиснатост. Гримирана е ужасно, лицето й прилича по-скоро на маска — многобройни пластове, сякаш иска да се скрие от онези, които я зяпат. Секси е само защото е курва.

Неволно разтваря уста, когато ме вижда, но бързо се съвзема и лицето й се разкривява в гримаса.

— Е, какво има, момиче? — изръмжава тя.

Горната й устна се повдига и отдолу се показват едри зъби. Кой знае защо вече не ме е страх от нея.

— Имаш ли къде да отидем?

— К‘во?

— Имаш ли място, където можем да сме заедно?

Вперва поглед в мен. Оглеждам се наляво, надясно, на всички страни. Само нощ, кадифено мека и мъртвешки спокойна.

— На интересна ли ми се правиш? — смръщва се тя още повече.

— Не, съвсем сериозно. Имаш ли къде да отидем?

— На твое място, щях да си обирам крушите, момиченце.

Заставам пред нея. Мисля, че ако застана пред нея, ще промени мнението си.

— Чу ли ме, момиче? Разкарай се!

Все още не мога да се откажа.

— Сигурна ли си? — Опитвам се да снижа изкусително глас: — Парите са си същите, освен това с момиче е много гот. Кой ще разбере?

Ококорва очи презрително и с отвращение. Блъска ме, минава покрай мен и се запътва към улицата, където по врата й пробягва светлината от фаровете на полицейска кола. Ченгетата подминават, без да ни забележат, обаче това я изнервя. Обръща се рязко към мен. Тялото ми се сковава от страх, но тя хуква край мен подплашено. Чак в края на Пърси Стрийт се обръща гневно. В гласа й долавям обида и объркване — звучи по момичешки жално:

— Скапана извратенячка! — крясва и плюе тя. След това изчезва, нощта я поглъща.

Откакто мама ни напусна, двамата с татко решихме да пазим мълчание по въпроса. Отначало той се опитваше да ме накара да седна, да поговорим, да ми помогне да разбера — всички тези неща, които родителите се чувстват длъжни да направят. При мен нещата не стояха така. Беше различно. Просто тутакси се затворих. Това беше най-големият шок в живота ми. Смаза ме — нищо друго не ме интересуваше. Струва ми се, че сега това устройва татко прекрасно. Все още носи брачната си халка като някакъв скапан белег, обаче ако в къщата ни влезе непознат, изобщо няма да разбере, че мама някога е съществувала.