Хелън Уолш - Кучка

Само че тя продължава да живее в сърцето и в мислите ми.

Зимните нощи.

Двамата с татко играем карти в дневната. Татко тайничко ми дава да си пийна „Джеймисън“. Мама е в кухнята, приготвя вечерята — припява си нещо различно от песента по радиото. Тримата се смеем и си говорим до късно през нощта.

Тя ни напусна един четвъртък вечерта в края на август. Все още бях на седмото небе от високите си оценки на приемните изпити и от обещанията, които криеха идните седмици и месеци. Беше прекрасна вечер. Слънцето прежуря безмилостно цял ден — беше най-горещият ден в годината, — а когато залезе, обагри улиците в хиляди нюанси на аленото. Седях на покрива на гаража, пафках си един джойнт и наблюдавах как димът се вие носталгично. Погледнах към планините на Уелс и отвъд тях, а красотата на гледката заискри у мен като чаша червено вино. Би трябвало да съм в Манчестър, да уреждам квартирата, учебниците, това-онова — обаче топлината на деня отне собствения ми плам. Можех да отида и на следващия ден. Затова останах на покрива до здрач, когато мракът отне всички цветове от небето и то се превърна в купол от разтопено олово. Никакви звезди. Никаква луна. Само ширнал се катраненочерен мрак. И точно тогава го чух.

Не би трябвало да го има.

Останах горе, когато чух клаксона на такси, предната врата се отвори, затръшна се, токчетата й зачаткаха по алеята, таксито потегли и тихото бръмчене на двигателя заглъхваше, заглъхваше, заглъхваше в нощта. Изчезна заедно с майка ми. Почаках малко таксито да се върне, а когато не стана така, угасих цигарата и влязох вътре.

Дядо седеше на кухненската маса с широко отворени и невиждащи очи, стиснал чаша с бренди. Сепна се, когато ме видя. Не би трябвало да съм тук. Татко се бе надвесил над мивката и пълнеше чайника с вода. Отзад изглеждаше стар колкото дядо. Замотах се в прохода между кухнята и килера. Татко ми направи знак да седна. На масата имаше един плик. Подаде ми го. Скъсах го на четири и го хвърлих в кошчето. Не би могла да съществува никаква причина. Очите на татко горяха уморено и умолително, а по лицето му неочаквано се бяха появили дълбоки бръчки. Не можех да го погледна, не можех да отида при него. Качих се горе, натъпках най-необходимото в един сак и отидох в дома на семейство Кийли.

Господин Кийли ме настани в стаята на момчетата, тримата пихме „Мейксън“ от бутилки и останахме да гледаме мача на Насим. Боксираше се с един млад мексиканец, ужасно пъргав, с бързи и точни удари, обаче му липсваше увереност. Просто не вярваше, че трябва да е на ринга срещу принц Насим. Насим го повали с един ляв трийсет секунди след началото на втория рунд и това беше краят. Онзи се опита да се изправи, преди съдията да преброи до десет, обаче тялото му беше пребито и съсипано. На финалния гонг изражението му ми напомни за изражението на татко в кухнята. Тъжно, но достойно. Пропито от загубата.

Легнах си около четири, но макар тялото ми да бе натежало от тъга, смайване и изтощение, не можах да мигна. Нощта бе изпълнена с непознати шумове — някакъв купон в съседната къща, бълбукането на вода по тръбите, вой на куче, отчаян вик за помощ от някаква жена в далечината и постоянното бръмчене на таксита, които спираха и потегляха. Обаче тук се чувствах в безопасност. Бях щастлива в тази стая. Въздухът пулсираше, наситен с успокоителни миризми и звуци от момчетата на Кийли, а когато първите слънчеви лъчи пронизаха тънките като хартия пердета, аз се завих презглава и се вкопчих в нощта като в догарящ джойнт.

Когато най-сетне се прибрах у дома, татко бе обявил къщата за продан. Беше голяма и просторна викторианска постройка. Пет спални, белфастки мивки, дълбоки, стари чугунени вани и красиво поддържани градини. Продадохме я бързо. Половината от парите отидоха при мама. Тя звъня стотици пъти, докато бях у Джейми, обаче аз не отговорих на обажданията й. Просто не можех. Три-четири пъти я видях да ме чака на спирката, в края на уличката, просто чакаше, чакаше, чакаше. Обръщах се и си тръгвах.

Пренесохме се в новата си къща две седмици преди Коледа, в деня, преди да навърша осемнайсет. Беше съвсем малка къща в редица постройки на Глоувдейл Роуд от другата страна на железопътната линия. Улицата беше сносна, сносна и невзрачна — улица, на която живеят хора като семейство Мейсън. Беше хубава къща. Мразех я.

Когато се нанесохме, татко и аз мълчаливо и независимо един от друг изнесохме мама. Поне така си мислех. Всички женски и майчини неща заминаха в кутии и кашони. Нежното докосване и духът, който владееше предишния ни дом, бяха пакетирани, запечатани и изпратени.