Хелън Уолш - Кучка

Чувам го как пърди. Кашля притеснено и след това леглото изскърцва решително — вече е буден. Чувам как всмуква огромна глътка въздух, когато се прозява. Усещам как сяда, събира мислите си, рошав и нищо неподозиращ. Няма никаква представа какво се е случило.

Исусе, вече е спуснал крака на пода. Тромав, некоординиран, пристъпва тежко към спалнята ми. Отивам на пръсти до вратата и дръпвам резето. Прикляквам и се спотайвам зад ключалката. Спокойно, Мили. Стегни се. Той няма да влезе. Никога не влиза.

Краката му вече са на прага. Пред скапаната врата е. Чувам пушаческото му дишане, лекото свистене, което почти заглушава силното туптене на сърцето ми.

Започвам да прегрявам. Металното жилене на адреналина пари в устата ми.

— Мили? Будна ли си? — гласът му звучи изкривено, все едно говори по радиото.

Опирам се на дланите си и спускам задника си на пода, след това се сурвам обратно към леглото.

— Мили?

Разкарай се, копеле!

— Ако искаш да занеса курсовата ти работа, само ми викни, миличка!

Ти я прогони, накараме да я презирам и криеше писмата й от мен. Ти, нещастно копеле — ти си скрил всичко от мен!

Заравям лице дълбоко във възглавницата си и запушвам уши, за да не чувам гласа му, затова все още чувам туптенето на сърцето си. Лежа неподвижно, твърде уплашена, за да дишам или да мигам.

Минава време.

— Мили, добре ли си там вътре?

Преглъщам дълбоко, като се опитвам да погълна възможно най-много кислород, колкото могат да поемат съсипаните ми дробове. Стаята се размазва пред очите ми.

— Днес нямаш лекции, нали?

Копеле такова. Ти просто си продължил напред, нали? Продължил си, все едно нищо не се е случило, все едно си нравствен, почтен и изпълнен с обич човек. Все едно си моят баща.

— Мили?

Гласът на татко звучи по-ясно.

— Добре ли си вътре? Искаш ли да ти донеса аспирин или нещо подобно?

— Не, татко, добре съм.

— Искаш ли да предам курсовата ти работа днес, миличка?

— Не.

— Сигурна ли си, че си добре? Звучиш, все едно имаш пристъп на астма.

— Нямам астма. Остави ме на мира. Спя.

Той се запътва към тоалетната и аз чакам да чуя звука от падащо в дупката лайно. Тогава премятам крака през леглото, подпирам се на гардероба, за да запазя равновесие, и бавно се повдигам. Изчаквам да премине внезапно обзелото ме замайване, след това грабвам сака си и се промъквам тайно на площадката, където като мъгла е увиснала миризмата на изпражнения. Смъквам се на долния етаж и забелязвам кокаина върху кухненската маса. Пъхвам го в задния джоб на джинсите си и излизам през задната врата. Хуквам по Глоувдейл, завиван надясно по Бридж Лейн, където неподвижното зимно слънце изкрещява в лицето ми и аз отскачам към една улична лампа. Олюлявам се, но не падам и продължавам да тичам чак до Алъртън Роуд, докато не се озовавам в безопасност насред жуженето на оживеното сутрешно движение. Пред „Теско“ махвам на едно такси и си давам сметка, че не знам накъде бягам. На Катерин Стрийт, полуизпаднала в транс, промърморвам на шофьора да спре. Къде да отида? Къде? При мама? Още не, още не — трябва да помисля. Трябва да премисля всичко това. Чудя се с помътен поглед и пребледняла, докато вървя по Парли.

Влизам в една телефонна кабина и се обаждам на Джейми.

— Можеш ли да дойдеш при мен? — казва ми тя. Плаче, мамка му! Страхотна актриса е, трябва да й го призная. — Случи се нещо ужасно.

О, ще дойда, само почакай! Говоря възможно най-студено — нека да си знае:

— На работа съм, Мили. Ще изляза в почивка чак в дванайсет. Какво се е случило?

— Не мога да ти кажа по телефона, скъпи. Но е… лошо.

Лошо значи. Така ли му викаш? Не си дори наполовина близо до истината. Нещо повече е. Гадно е. Такава е тя — гадна и зла. Направо е побъркана. Ще й дам аз на нея една среща.

— Можем ли да се видим в „Номер седем“? В дванайсет и половина?

— Добре, ще дойда.

Направо нямам търпение, честно казано. А на нея ще й се иска да е отишла на по-дискретно място, като разбере какво имам да й кажа. Мили не си пада по публичните изпълнения. Помня когато с родителите й отидохме да празнуваме седемнайсетия й рожден ден — в някакво претенциозно заведение близо до Паркгейт на брега. Нейните старци започнаха да се карат като луди дали трябва да й разрешат да пие. Разбира се, Джери нямаше нищо против. Беше относително спокойно, не мятаха чинии, както често става, обаче Мили направо се ужаси. Никога не съм виждал лицето на това момиче толкова червено. Каза, че отива до тоалетната, и избяга. Избяга от собствения си рожден ден.