Хелън Уолш - Кучка

Палтото ми е преметнато през перилата на стълбите в коридора. Бръквам в джоба и вадя празен пакет цигари. Сърцето ми бие до пръсване в най-горната точка на слънчевия сплит. Къде са скапаните цигари, които момчето ми купи от гаража? Бръквам отново дълбоко в подплатата на палтото, този път напълно отчаяна. Нищо. В главата ми нахлува откъслечният спомен как разкъсвам дрехите си, за да легна на задната седалка на колата на Шон с разтворени за него крака. Виждам как пакетът цигари изхвърча — един бог знае къде. На кого му пука. Така ти се пада, Мили. Така ти се пада.

Само че веднага трябва да изпуша една цигара — дори пура. Втурвам се към кабинета на татко. Знам къде ги държи. Стисвам главата си с две ръце, за да й попреча да се разцепи, и клякам пред бюрото му. Долното чекмедже е заключено, обаче аз знам, че държи пурите там, затова без да се замислям насилвам ключалката с ножа за хартия, отварям, намирам кутията за пури, обаче там няма пури. Неистово изсипвам съдържанието на кутията на пода, като все още очаквам отвътре да се покажат някакви скрити запаси, но вместо това виждам документите. Смайвам се и ми се завива свят, когато тези писма и снимки започват да идват на фокус и бавно, съвсем бавно осъзнавам какво е това и колко много ми се иска да не бях влизала тук. След това се просвам задъхана на пода, залива ме трептяща поредица от думи, от истини и от лъжи, и аз се предавам на тази остра и раздираща се вълна, която се надига в тялото ми и ме изтласква към празно и черно място.

Най-напред виждам небето. Необятен простор от гробовни пасища. Надигам се и примижавам срещу прозореца на спалнята. В далечината са надвиснали десетина блока бетонно тревожно предчувствие. Две армии от високи постройки са поделени между севера и юга и са подредени в ничията земя на града, която бавно се разгръща под утринното слънце. На улицата долу хората поливат с топла вода заскрежените си коли, преди да тръгнат на работа. По тротоара преминава пощальон с ниско наведена глава. Целият град е плосък и потиснат.

Първото нещо, което чувам, е мама. Кара се с татко.

МАМА.

Върнала се е.

Долу в кухнята е.

Татко се бори за любовта си. Не мога да чуя какво му казва тя, обаче тонът на гласа й е твърд и непознат, напълно лишен от мама. Чувам трясъка на счупени съдове. И риданията на татко. Мама крещи. Татко плаче. Мама крещи. Татко плаче. Мама крещи. Татко плаче. Крясъци и плач. Плач и крясъци, докато гласовете им не се слеят и сплъстят в налудничава какофония — пронизителни викове, които стават все по-силни и по-силни, а след това изведнъж секват в нетрепваща тишина. Чува се единствено неравномерното туптене на сърцето ми, болезнено и ранено, което бие в гърдите ми.

Захапвам възглавницата си, а кавгата продължава, докато къщата не ни е отнета от същите призраци, които ни отнеха и предишната.

Моля те, мамо. Кажи нещо. Толкова отдавна не съм чувала гласа ти. Не ме напускай отново. Затънала съм в тази тишина. Не си отивай.

Възглавницата ми е мокра от сълзи, а вратът ми е лепкав от пот. През пердетата прониква бледа и мъглива светлина. Напрягам очи и се взирам в едно сивкаво петно светлина на стената. От другата страна на стената татко хърка силно. Мама не е до него.

Мехурът ми ще се пръсне, гърлото ме боли, а кокаиновата депресия си пробива път в главата ми. Опипом намирам пътя до банята, главата ми пулсира зад очите, и вътрешно простенвам при внезапната експлозия от дневна светлина през пердетата на банята. Тежко се отпускан на студената тоалетна чиния. Задникът ме боли и е подут, а когато пишкам, смъди — ужасно, разкъсващо химическо смъдене, което се повтаря и в гърлото и в носа ми. Издухвам остатъка от снощното прекаляване в една кърпичка — кръв, кокаин и порока на града. Избърсвам се отзад напред, помирисвам хартията и ми се повдига. Напълвам мивката с топла вода и прокарвам топла влажна кърпа през лицето си. След това търкам зъбите си, докато не ми прокървят венците, и изплювам в мивката пенливата гадост. Потапям ръката си във водата, махвам запушалката и пъхвам пръст в центъра на водовъртежа. Торнадото се завърта встрани от канала, премята се, трепти и се залепя за мивката, преди сифонът да го засмуче с войнствено клокочене. Изтривам лице и се осмелявам да погледна в огледалото. Отражението ми се хили злобно, бяло и грозно, стреснато под погледа ми. С мъка се помъквам надолу.