Хелън Уолш - Кучка

Отпускам се на кухненската маса и заровила брадичка дълбоко между дланите си, се опитвам да осмисля нощта. Сънищата ми до голяма степен определят настроението ми през деня. Границите в ума ми, които разделят осъзнатото от несъзнаваното, вероятно са несигурни и с помътен поглед, защото сънищата ми често се изсипват в действителността с такава плавна увереност, че нерядко живея в напълно измислен свят. Шон обаче не беше сън. Той ме изчука. Притежаваше ме. Негодникът ме имаше.

Наливам две чаши топла вода от чешмата. Издухвам си носа и включвам чайника. Разсеяно правя две чаши чай. Депресията ми се задълбочава.

Зарейвам поглед в потискащия двор и в главата ми пропълзяват лишени от смисъл мисли. Отвратителната скулптура на Шон, фойерверките, престрелката в дневната на Джейми, мацката на татко, синините по гърба на онова малко момиче.

Шон.

Търся си ключа на стълбите, вземам си вана, отварям бутилка скоч, изпадам в паника, напивам се с една чаша, търся си цигарите…

Напада ме друга поредица от спомени, сблъсква се с вълна от течна паника, която се надига някъде дълбоко от вътрешностите ми.

О, Исусе! Не! Моля те, нека това да е поредният пиянски сън. В главата ми започва да се прояснява един образ — татко лежи гол до жена без лице. Опитвам се да прогоня образа, обаче той остава, безформен като зародиш. Отмествам поглед от студения сив двор и с разтуптяно сърце се насочвам към кабинета.

Всичко е както съм го оставила — счупеното чекмедже, кутията за пури. Причернява ми.

Нямам представа колко време съм била в безсъзнание. Секунди? Минути? С мъка се вдигам на колене. Навсякъде е пълно с улики за моето ровичкане. Дъщерята, която си вре носа в чуждите работи. Дори съм нащърбила едно чекмедже. Мама ще се ужаси. Тя спаси това приятелче от удавяне в Саутпорт. Най-скъпото от всичките й намеренийчета. Беше подгизнало, сцепено отзад и без чекмеджета.

— Губиш си времето, скъпа — каза й татко.

Макар да удостоих татко с усмивка, изразяваща несъгласие, аз си мислех точно същото. Месеци й бяха нужни, за да го възстанови. Вложи толкова много време и усилия. Време, от което тогава си мислех, че лишава татко. А сега, обръщайки поглед назад, съзирам грозната ирония на събитията. Че възстановяването на осакатените парчета дърво и метал по някакъв начин може да запълни емоционалната пропаст, която татко е изкопал със собствените си голи ръце.

Ето това мама умееше най-добре. Да бъде майка и съпруга. Да влага всичко от себе си, че дори и повече в грижите за нас.

Кутията за пури е празна, а съдържанието й е разпиляно по пода. Смъртоносен калейдоскоп от лъжи и измами, изровен при едно случайно откритие. Очите отказват да ме слушат, докато с мъка разглеждам болезнената купчина от размазани петна и точки. Дълбоката чернилка вътре в мен ме е подготвяла за нещо много по-лошо и сега то зейва пред очите ми. Мама ми е писала. Помня как извадих писмата от купчината и ги отделих от останалата мръсотия, защото не исках да повярвам. Щях да ги изгоря. Не исках да ги чета.

Някои неща, които снощи не съм забелязала, защото съм била твърде слисана, сега стават очевидни. Пощенският код на единия плик е размазан от дъжда и е неправилен. От предишния ни адрес е. Пликът е от един комплект, който й подарих за Коледа. Мама винаги предпочиташе да общува чрез писма — дори и за да си запази час при лекаря. Само че не използва нито един лист хартия от този комплект.

— Прекалено красиви са! — противеше се тя. И така те си лежаха на тоалетната й масичка като безценен накит. Просто листове. Безусловни и сантиментални в голотата си.

Взирам се в името си отпред на плика. Не мога да го отворя. Отварям го. Изваждам писмото и съм шокирана до сълзи — не само от познатия прецизен наклон на почерка й, но и от датата, деветнайсети юни. Изпратила е това писмо преди по-малко от шест месеца.

„19 юни

Скъпа Мили,

Повече от всичко на света ми се иска в момента да те гледам в очите. Това са неща, които трябва да бъдат казани, а не написани. Обичам те. Много те обичам и всяка минута мълчание помежду ни ме убива. Тръгнах си и изоставих най-любимото си нещо на света. Звънях ли звънях и чаках теб, мила. Умолявам те да ми дадеш още една възможност — моля те, нека ти обясня.

Колко ми липсваш, Мили. Все още се питам дали съм постъпила правилно. Толкова много ми се искаше да издържа, докато завършиш университета. Исках да съм там, когато си идваш от лекции, когато водиш приятеля си у дома, когато се прибираш пияна! Исках да съм там, когато получиш оценка на първата си курсова работа, когато се научиш да шофираш, когато се връщаш от изпит или от среща, които не са оправдали очакванията ти. Исках да съм там, когато завършваш.