Хелън Уолш - Кучка

— Джейми?

— Аха?

— Добре ли си?

— Ще се видим в дванайсет и половина.

Прекъсвам разговора и отново опипвам пакета — пакета, който ми разби живота.

Докато стигна до „Номер седем“, небето се забулва от облаци — сивкави и непреклонни. Сядам на маса до прозореца в залата за пушачи и се заглеждам към павираната улица. Никога не съм обичала някого достатъчно, за да позная болката от предателството — дори и Тери, обаче точно такова е чувството заради стореното от татко. Тялото ми премина през всички обичайни реакции — ревност, омраза, гняв, скръб, чувство за безполезност, и онова, което ми остана, е съвсем ново и окончателно.

Скапана съм. Просто съм съсипана.

Две проститутки извън работно време минават край прозореца с бърза и скоклива походка. Имат си мисия. Мръсни анцузи и мъртвешки бледи лица. Едната от тях неистово смуче един джойнт. Притежава отблъскваща, неестествена увереност. Спират се и надникват вътре, притиснали лица към прозореца, очите им са пронизващи, но едновременно с това и оцъклени, заразени от мръсотията на улицата. Каквото и да търсят, не успяват да го намерят, затова се отдалечават с кльощавите си крака, които изглеждат ужасно на трезвата дневна светлина. Млада сервитьорка студентка, която бърше съседната маса, ме поглежда извинително. Удостоявам я с полуусмивка, след това се извръщам, преди да е подхванала разговор. Студентки. Мразя ги. Достатъчно лошо е, че татко си пъха оная работа в тях, но да харчи време и пари, нашето време и пари, за да вечеря с тях в любимия ни семеен ресторант, е вече непростимо. Пази дори касовите бележки и салфетките, върху които има целувки с червило. Скапаняк. Перверзник — какви мисли са се въртели в главата му, когато е пъхал оная си работа в тях? Как смее да лишава от стойност спомените ни с някаква безхарактерна кучка, която сигурно сега си лежи в стаята и е на седмото небе от възторг, че един от най-уважаваните университетски професори по криминология е избрал точно нея. Колко ли по-нависоко се чувства от простодушните си приятелки, до една попаднали на поточната линия на връзките за една нощ. О, татко, какъв шибаняк си само. И Мо, скъпата, прелестна, неукротимата Мо — какво си е въобразявала, по дяволите?

Дожалява ми за нея, когато влизам и я виждам да седи така, сгушена до прозореца. Наистина изглежда ужасно. Бледа като тебешир и със зачервени очи. Направо ме съсипва, когато жените плачат. А тази сутрин се нагледах на това. Тя просто не можа да го приеме, човече. Лежа притиснат до тялото на любовта на живота си, меко и топло, а в следващия момент съм изправен пред съда за престъпление, което, трябва да го призная, малката Мили е планирала съвършено. За малко да ме накара да се усъмня в собствената си невинност, така добре се справи. И колко зор си даде само, човече. Ходила е в денонощното фото, за да прояви снимките. После се е върнала тук, за да бутне тоя боклук под вратата. Нищо чудно, че изглежда съсипана кучката.

И най-лошото, човече, е, че аз ги взех за онези неща. За майтапчийските покани за сватбата, това си помислих, когато видях пакета. Изобщо не се замислих защо е доставен на ръка и така нататък — нито за момент. Малко пакетче, което се появява на вратата, адресирано до нея, и да ви кажа честно, аз дори нямам нищо против. Тя вече е почти част от семейството ми — хората оставят разни неща за нея, защото знаят, че ще бъде тук.

Затова, когато се връщам от тоалетната и я заварвам да седи на кухненската маса вцепенена и вперила поглед през прозореца, изобщо не подозирам, че е свързано с плика. Мисля си, че е намерила нещо — нали се сещате, снимка или писъмце от бивше гадже.

Затова я прегръщам през раменете, питам я какво се е случило, а тя се отдръпва от мен. Мята ми онзи поглед, от който целият настръхвам. Макар да си давам сметка, че ще започне свада, в очите й има някаква лудост, която не съм виждал преди. Просто си седи, гледа през мен, лепва си възможно най-високомерното изражение, и излиза. Излизам след нея смазан — нямам никаква представа какво става, — а тя коленичи пред входната врата и слага плика отново там, все едно връща времето назад. Направо откачам, като я виждам така, човече. Съсипана е — свършено е с нея. Тогава тя застива абсолютно неподвижно на вратата, виждам как си поема дълбоко въздух, казва ми довиждане и си тръгва.

Иска ми се да тръгна след нея, да я накарам да се върне, да оправим нещата, обаче краката ми са омекнали. Все едно съм пиян. Не мога да помръдна за нищо на света. Просто си стоя там като парализиран, мамка му. Зверя се в този плик на верандата и след цяла вечност отивам и го вземам. Почеркът ми е почти познат, въпреки, че пише само с главни букви. Познавам ги тези главни букви. Отварям плика и отвътре все едно ме цапардосва чук. Да паднеш — не вярвам на очите си. Обаче е истина, човече, случва се на мен, сега. След това се съвземам и в главата ми се върти само едно. Мили.