Хелън Уолш - Кучка

— Какво? — изсумтявам аз, неспособен да повярвам на чутото.

— Извинявай, глупав въпрос. Разбира се, че ти пука — продължава тя. — В живота ми се случи нещо, което промени всичко останало, а аз нямам никаква представа откъде идвам и накъде отивам. Имам чувството, че ще полудея. Сериозно. Усещам как нещата ми се изплъзват, Джейми, и това ме ужасява. Нуждая се от помощ. Нуждая се… Нуждая се от човек, който да ми каже какво да правя.

Не мога да й повярвам. Ако беше мъж, щях да я фрасна. Отново побутвам снимките пред нея.

— Някой е пъхнал тези снимки под вратата ми тази сутрин. Адресирани до Ан Мари. Тя ме напусна. Разбираш ли какво ти казвам?

Дръпва лакти и отново взема снимките.

— Какво? Някой ги е изпратил на Ан Мари? Защо? Кой?

Наблюдавам я внимателно, обмислям какво да правя и решавам. Ще го направя.

— Наистина си откачила, Мили. Веднага трябва да направиш нещо с главата си. Честно. Потърси помощ, човече.

Прибирам обратно снимките, правя ги на купчинка и ги пъхвам обратно в джоба си. Тя ме поглежда ококорена и пребледняла. Отваря уста да каже нещо, обаче успява само да изфъфли.

— Сериозно, Мили — казвам аз, слагам ръце на масата и се изправям. — Между мен и теб всичко е свършено.

Тя залита след мен, катурва една чаша с кафе от масата и десетина души обръщат поглед към нас. Почти чувам как сърцето й се стоварва на пода. Цялата трепери, истински силен тремор. За малко да се размекна, наистина — за малко да я прегърна и да й кажа, че й прощавам, обаче тя продължава да ме преследва, казва, че не разбира за какво говоря, по дяволите — просто ме лъже. Лъже ме мръсницата. Обръщам се към нея и казвам:

— Как можа да й причиниш това? Знам, че според теб тя не е достатъчно добра за мен. Държеше се с нея високомерно, нали? Обаче аз обичах това момиче, Мили. Тя ме правеше щастлив. Беше ни хубаво заедно. Ти така и не го разбра. Няма как да знаеш какво е, когато сме само двамата. Беше съвършено. Бях толкова щастлив с нея, Мили. Как можа, момиче? Как можа да направиш нещо толкова лошо?

Вече плаче. По лицето й се търкалят сълзи. Всички я гледат. Оная нахакана сервитьорка ни зяпа и прави огромна сцена. Мили е съсипана — смазана е. Точно като Ан Мари сутринта.

Тръгвам след него и всички глави в стаята се обръщат подире ни. По бузите ми се стичат гневни сълзи — във вените ми тече необуздан гняв, тласка ме подире му. Странното е, че не ми пука какво ми каза. Пет пари не давам — знам, че не съм направила нищо нередно. Просто не искам да ме зареже така.

Тръгвам след него. Студентката сервитьорка се втурва към мен с това омразно сестринско изражение и ме пита дали съм добре. В гърлото ми се надига гняв и избухва в нов порой от сълзи — не съм тъжна, но просто не мога да се овладея. Не мога да спра да плача. Изскачам на Фокнър Стрийт точно пред някакъв микробус, който ме заобикаля с пронизително пищене на спирачки. Джейми обръща глава, стиснал устни в тревожно възклицание — обаче лицето му отново се навъсва, когато стигам непокътната на отсрещния тротоар. Той ускорява крачка и почти хуква по Хоуп Стрийт. Виждам колата му, паркирал е пред номер шейсет, нашия ресторант. Отново излизам на платното, без да се огледам, отново скърцат спирачки и още коли рязко завиват, но този път той не се обръща. Няма търпение да стигне до колата си и веднага да се махне оттук. Пробягвам последните няколко метра, шмугвам се на предната седалка и затръшвам вратата зад гърба си, преди той да успее дори да пъхне ключа. Очите ни студено се срещат.

— Излез, Мили. Излез от скапаната кола!

Моите очи се заравят в познатото му лице — в чистото и волево очертание на челюстта, в малките бръчици край очите и устата му, в меката му мургава кожа — нещо средно между бадем и маслина. Черти, които не отговарят на спотаилия се вътре непознат. Поемам си дълбоко въздух, преглъщам поредната порция сълзи и го нападам на свой ред.

— Мислиш, че аз съм изпратила тези снимки.

Звукът на гласа ми — спокоен и сдържан, донякъде ме шокира. Вътрешно зверски треперя.

Той отваря уста, за да протестира агресивно. Огромната група гълъби, тълпящи се на тротоара пред нас, внезапно политат. Той ги проследява с поглед, а когато се обръща, изражението му е различно и гневът е заменен от нещо друго, много по-лошо. Лицето на Джейми излъчва неподправена омраза.

— Знам, че си ти.

— Какво?

— Не можеш просто да си признаеш, нали, страхлива кучко?

— Джейми — казвам аз с треперещ глас, — наистина ли мислиш, че аз съм направила това?