Хелън Уолш - Кучка

Казвам това на някакъв скитник, който седи приведен на тротоара, и лицето му се разтяга в усмивка. Тежко се отпускам до него, двамата заедно пушим цигара и размишляваме над отминалите дни безмълвно, независимо един от друг.

Здрачът се сгъстява до мрак и аз съм безнадеждно друсана. Нахълтвам в „Блакбърн Армс“, рухвам на бара и обръщам уиски след уиски. Толкова съм щастлива, че съм се освободила от всички тях — от тези безхарактерни скапаняци. И най-вече от татко и от Джейми, ще ми платят те. Така ще ги заболи, че никога няма да забравят какво са ми причинили тези копелета, тези безхарактерни шибаняци. В следващия момент се озовавам в скута на някакъв тип, гледам изваяното кафеникаво лице с изцъклени очи, той ми казва да си ида у дома, от джубокса се носи гласът на Ван Морисън, аз се изправям и се поклащам в такт с „Момиче с кафяви очи“, и всъщност никой не ме гледа, а кафявият мъж клати глава и се усмихва развеселено и все пак някак пренебрежително, и аз може би ще му позволя да ме чука, защото той ме гледа и си мисли, че съм хубаво и свястно момиче, а само да знаеше каква мръсотия гние в главата ми, затова понечвам да го предупредя, но оставам парализирана от тази пареща агресия в гърлото си, връхлетяла изневиделица, която се опитва да ме сломи, да ми скапе вечерта, а пък музиката сигурно е спряла, защото типът ме води обратно към мястото ми, свива цигара с марихуана и я пушим заедно… Предлагам му малко кока и той изчезва в тоалетната, обаче не се връща, а на мен не ми пука, понеже джойнтът е тоооолкова готин. Точно за това съм копняла цял ден. Да си седя тук с тази чудесна цигара и с всички тези хора, които носят физиономията на града и зад мъртвите им очи се прокрадва адско отчаяние, обаче те могат само да си дръпнат от този джойнт… След това е време да се преместя, защото промяната на обстановката ще значи промяна в настроението, а аз вече започвам да се чувствам странно, ама не лошо странно… просто не ми харесва как се усмихвам на хората, като че ли умишлено, за да им докажа, че съм нормална, с тази глупава еластична усмивка, която да ги накара да престанат да ме зяпат. Излизам навън в кадифеночерната нощ, която е мразовита и пречистваща, и в същото време е несъмнено опияняваща. Мамка му, от зимния въздух се чувствам още по-друсана, затова притискам ръка към устата си, задържам дъха си и след това поемам по Бедфорд Скуеър с оформен в главата си план, а шумната глъчка на града е утихнала до тайнствено мърморене. Устата ми е пресъхнала, тялото ми е граниво, а дробовете ми са заразени с мръсотията на нощта. Парещото усещане се връща и се озовавам пред сградата „Елинор Ратбоун“, където е кабинетът на татко. Взирам се в огледалото в дамската тоалетна и не разпознавам отражението, търся си кокаина, обаче не го намирам, а и, мамка му, наистина се нуждая от някой, който да ми помогне да виждам ясно, защото този човек в огледалото не ми харесва. Ама ни най-малко, а Ван Морисън тихо звучи някъде отзад по този пронизителен и откачен начин, който ме кара да изпадна в истеричен кикот, после пак излизам в коридора, блъскам се в хората, едва не падам на пода от смях, а татко не е в кабинета си и онази жена с очилата и с отвратителното лице ме зяпа, наистина ме зяпа и това не е смешно, обаче аз не мога да не се смея, а тя казва нещо, ама кодирано, което е много гадно, понеже знае, че не мога да я разбера, не и ако не си намеря коката. Сега търся татко, нахълтвам в кабинети, в тоалетни и в класни стаи, пълни със смаяни и размазани физиономии. Къде е той, по дяволите? Блъскам се в студенти и възрастни хора с пепеляви лица и те ми говорят на онзи кодиран език, а аз се нуждая от дрогата веднага и тогава си спомням за плана си — спомням си, че последният час в петък е голямата лекция на татко, точно затова съм дошла, точно затова съм тук. Нещата вече ми изглеждат по-ясни.

Нахълтвам в лекционната зала и ми се иска да изкрещя нещо остро и блестящо, обаче оставам без думи. Виждам го — човек, когото всички боготворят, и мога само да му се изсмея. След това се разплаквам, неистово, и се махвам оттам, тичам, тичам. Татко тича след мен с навити ръкави на ризата и също плаче. Стиснал ме е и се опитва да ми помогне, обаче ме дърпа за ръката в погрешната посока и всички крещят на онзи кодиран език. Излизаме навън, той ме притиска към стената, а аз му крещя и му казвам, че знам всичко за леля Мо, чието лице вече не мога да си спомня, а след това той ми казва, че е болен, жалък и зъл, а после пък аз му казвам, че го обичам, макар да съм дошла да му заявя, че го мразя, и внезапно той залита назад, а на тревата се скупчват все повече и повече студенти. Лицето му се сбръчква като смачкан вестник и татко се отдалечава… или пък аз се движа назад… и започва да вали. Въздухът отново мирише промишлено, влажен и кисел, а аз излизам от територията на университета и се озовавам в напълно непознат квартал. Тичам, отчаяно искам да се махна оттам. Тичам и се нося право към сърцето на града, вдишвам на огромни глътки побъркания нощен въздух, в главата ми гръмовно отекват гласовете и злобните пиянски лица на курви и на скитници. Тичам, тичам, тичам. Напред ме тласка надигащият се в сърцето ми ужас.