Хелън Уолш: Кучка

Вървя по Хоуп Стрийт с ниско наведена глава, крия лицето си от хапещия вятър и от острата светлина на дебнещите фарове. Вече съм се нахранила и сега трябва да продължа напред. Перспективата за гореща вана, за топло легло и за чисто бельо ме запраща към автобусната спирка на Катерин Стрийт.

Вървя с часове.

Краката ми са натежали и горят, прасците ми са схванати и ме болят. А главата ми ще се пръсне от празнота. Него го нямаше. Единственият път, когато имах нужда да си бъде у дома, да ме прегърне, да ми разкаже своята версия за нещата — а татко го нямаше. Взех му парите и му оставих бележка.

Небето ври в синкаво черно, влачи буря по хоризонти и аз го усещам, усещам как ме завлича във вътрешните територии на лудостта си, докато тялото ми се огъва и се бунтува срещу мен. Толкова ужасно съм уморена, че направо губя съзнание. В главата ми се блъскат блуждаещи мисли и странни проблясващи светлини. Студеният и безумен нощен въздух се е залепил за мен като нежелана кожа. А очите ми са толкова възпалени — толкова натежали и възпалени. Имам нужда от сън. Имам нужда да полегна. Трябва да си почина, преди лудостта да ме унищожи.

Вече вървя бързо. През парка и край моята пейка, където двама скитници се кикотят като вампири от приказките, подложили лица на дъжда.

Излизам през портата и пресичам улицата.

Почти стигнах. Отвъд червената врата бълбука пиянски смях. Хора. Топлина. Уют.

Стан.

Страхът и притесненията ми бързо отшумяват.

Ще вляза през вратата на топло и всичко ще се оправи.

Седя на дока вече часове и наблюдавам как светкавиците се прескачат над Мърси. Всичко започна преди шест години. Точно на това място. И онази сутрин бушуваше буря. Реката направо беше пощуряла, човече — ревеше и виеше като бясно куче. Седяхме на брега, само двамата, точно тук, до водата.

Лицето й беше зачервено от дъжда. Тя с мъка идваше на себе си, със замъглен поглед, адски друсана. Аз бях в ужасно състояние — уморен като добиче и махмурлия. Цяла нощ с Били се наливахме с бира. Прибрах се едва на разсъмване и тъкмо се унасях, когато тази малка скиталка почука на вратата. Изникна просто ей така, след като беше изчезнала от живота ми за почти година. Никакво обяснение, нищо — все едно я е нямало само пет минути. Обаче да ти призная, направо ми спря дъхът, като я видях, човече. През тази година се бе превърнала от дете в страхотна красавица. Коремът ми се обърна, когато отворих вратата. Наистина, направо се омагьосах, човече. Косата й, устните й, тънката й крехка талия, обаче най-вече очите й. Изгубих се в тези очи, човече. Погледна ме с онзи поглед и аз отново станах на тринайсет, ей така, без да му мисля.

Замъкна ме на дока, точно където седя и сега. Тук започна всичко. Тук разбрах, че съм влюбен в нея.

Трябваше да й го кажа още тогава. Трябваше просто да послушам сърцето си. Ама аз не. Постъпих така, както смятах, че е правилно, нали? И точно това правилно предопредели всичко между мен и нея. Така стоят нещата и аз съм виновен за всичко.

Наблюдавам как се разразява бурята и си мисля за онзи момент, за секундата, когато очите ни се срещнаха, точно преди бурята да разсече небето на две и аз да разбера какво ми казват очите й. Тя копнееше да я целуна и да я прегърна и аз толкова исках да обгърна с ръце крехкото й тяло и да я изсмуча, да я погълна, да я целувам до безкрай. Ама аз не. Поех си дълбоко въздух и оставих мига да отмине. Не можех да го направя, човече — нямаше да е правилно. Момичето беше друсано, нали така? Тялото и съзнанието й бяха извън контрол. Все едно да го пъхнеш на упоен човек — щеше да е грешно. Щеше да е като кражба. Исках да ме погледне по този начин, когато не е друсана — когато съзнанието й не е в плен на предизвикана от екстази обич. Обаче този момент така и не настъпи и честно казано, не съжалявам, че допуснах да ми се изплъзне. Нищо не би се променило за мен и за нея — нищичко от нашата история. Обичам нещата точно такива, каквито бяха. Щях да се проваля напълно като нейно гадже. Никога не съм срещал такава жена и нямаше да знам как да се отнасям с нея. Тя бе жадна за живот — не бива нищо да отлагаш, направи го веднага. В света на Мили всичко беше възможно. Аз просто щях да превърна тези възможности в проблеми. Щях да я възпирам. Не, не съжалявам за начина, по който станаха нещата. Обаче ако я изгубя, ще се скапя съвсем. Край с мен. А май окончателно я изгубих.

Няма да твърдя, че не съм бесен заради Ан Мари — обаче ще я прежаля. Честно казано, вече почти съм я прежалил. Но малката Мили — как бих могъл?