Хелън Уолш - Кучка

Мобилният ми звънва отново и този път е бащата на Мили. Малко ме е шубе да вдигна, обаче си поемам дълбоко въздух и се обаждам. Той може да знае нещо.

Не знае. И той е съсипан. Никога не съм го чувал такъв — направо е смазан. Знаеш ли какво, човече, може да се оправя с проблемите си по-късно. Старият Джери звучи така, все едно всеки момент ще откачи. Ще намина при него.

Телефонът ми избръмчава. Веднага прослушвам съобщението. Тя е. О, миличка! Тя е и е тъжна, но гласът й, човече — гласът й направо искри от нещо, което дори шибаняк като мен не може да сбърка. Тя е разчувствана и нежна и се кълна, че в този глас има любов. Наистина. Има любов. Не знам какво да правя със себе си. Сигурно отстрани хората си мислят, че ми се е родил син или че съм спечелил от лотарията. Направо съм на седмото небе, човече — и този път няма да проваля всичко. Ще отида при баща й и какъвто и да е проблемът, ще се постарая да му помогна.

Влакът пристига на централната гара в Глазгоу малко след седем. На гарата е пълно с пияни фенове на „Селтик“ — войнствена мътилка от изцъклени очи и почервенели заради загубата лица. Проправям си път през тълпа от зелено-бели фланелки, твърде изморена, за да реагирам на опипващите ръце и на похотливите коментари, които капят от разкривените усмивки. До багажното забелязвам служител от охраната и го питам дали тази вечер има влак за Инвърлокам. Няма, има само един неделен автобус утре, който заминава в седем без десет сутринта. Питам го дали наблизо има хотел. Той се смръщва, уморено прокарва ръка през лицето си и ме насочва към „Лолас“.

„Лолас“ е отвратително място. На рецепцията е пълно със задрямали нещастници и със скитници, които спорят, изтощени от безсъние. Зад стъклото на гишето служителят бърше потта от челото си със салфетка за бира. Очите му са приковани върху силиконови цици, изпълнили целия екран на телевизора. Звънвам.

Той се извръща рязко и ме преценява с един поглед.

— Останала ми е само една двойна стая — казва още преди да успея да продумам. — Обаче можеш да я вземеш на цената на единична.

Хили се, все едно е изръсил нещо невероятно смешно.

— Благодаря — казвам аз и пъхвам парите в процепа на стъклото. Той ми бутва обратно ключа и предлага да ме заведе до стаята. Категорично му отказвам, а когато се озовавам на стълбището, се втурвам към стаята си и се заключвам вътре. Във въздуха се носи тежката миризма на цигари и на мръсни тела. Отварям прозореца, подпирам вратата с един стол, след това се отпускам напълно облечена върху твърдото като стомана легло. Спя неспокойно, смътни привидения на ядосани невидими насекоми нападат кожата ми, а в сънищата ми току влизат и излизат зли мъже, които нахълтват в стаята ми. Най-накрая драскането под леглото окончателно ме събужда към пет часа. Очите ме болят и пулсират, обаче няма начин отново да заспя. Боли ме, като преглъщам. Изпикавам се, плисвам студена вода на лицето си и със замъглен поглед отивам на рецепцията. Джон Уейн язди, стъпил на гърбовете на два препускащи един до друг коня, и стреля с пистолет по някакъв дебел тип, който грухти като прасе. Давам ключа си на един бездомник, казвам му да влезе в стаята ми и след това излизам навън в мразовитото черно утро. Въодушевена съм въпреки студената и влажна ранна зимна сутрин. Днес е нов ден. Запалвам си цигара, дръпвам силно и се запътвам към автогарата.

Там е пълно с нощни птици. Бездомници, пияници, страдащи от безсъние, непотърсени, нелюбими и необичащи. И аз ли бях една от тях? Такава ли съм искала да бъда? Намирам сектора си и сядам на една пейка до зъзнеща от студ тийнейджърка, изрусена и с много грим — с мимолетна хубост, която ще изчезне безвъзвратно след не повече от година. Чудя се дали да не се поразговоря с нея, обаче нещо в погледа й ми убягва. Бъбри ми се само колкото да минава времето.

Пътуването е дълго и тъмно. Момичето седи зад мен и спи, облегнато на прозореца, а аз наблюдавам откъслечно осветения пейзаж с маниакално ококорени очи. Армии от новопостроени къщи, натъпкани в пустеещи градски земи. Огромни общински имоти, надвиснали над безукорно красиви местенца — езера, хълмове, долини, които бавно се разкриват под променливата светлина на утрото. Навлизаме все по-дълбоко в провинцията, далеч, далеч от лудостта на града. Някъде там, далеч зад скованите от слана поляни и покритите с амфетаминово бяло планински върхове е майка ми. Това е земята на мама. Става ми леко при спомена за нея. За меките й ръце и за стеснителната й усмивка. За огнените й блестящи очи — очите на мама. Искрящи, вдъхващи доверие. Завинаги.