Хелън Уолш - Кучка

— Късно е — казва той и изтрива една сълза от смях. — А ти къртиш като пън.

— Простудила съм се — отбранително го срязвам аз.

— Ще пипнеш и нещо повече от простуда, ако не влезеш вътре и не се изсушиш.

— Къде вътре?

Той кимва по посока на „Ембаси“, едно общежитие от другата страна на улицата.

— Приятно местенце. И евтинко. — Става и ми помага да се изправя. — Е, ще дойдеш ли?

Отговарям му с неопределено вдигане на рамене, което той приема за съгласие. Мълчаливо се влачим през парка. На портата спира и ми посочва една от белите тераси. Лунният сърп осветява главата му. Той изглежда прекрасен, дори ангелски, и аз мигом разбирам, че ще успея да се възстановя от болестта си.

— Ето — казва той с детинска гордост, все едно е собственик на сградата. — Това е „Ембаси“.

Бялата каменна фасада, голямата червена врата и нарисуваният надпис отгоре са се запечатали в някакъв далечен мой спомен, който не мога да възстановя съвсем точно. Съседните къщи са достатъчно представителни за адвокати или за знатни личности, обаче „Ембаси“ изглежда простонародно и гостоприемно и извиква представата за скупчени около масата изморени пътници, които до късно през нощта си разказват разни истории. Допреди малко бих се порадвала на подслона и на топлината, което такова място би могло да предложи, но внезапно отново се чувствам силна. Знам, че трябва да си вървя.

— Виж, аз ще си тръгвам — казвам, съзнавайки вината в гласа си. — Благодаря ти, че ме спаси, обаче наистина трябва да се прибирам у дома.

— Както искаш — казва той. По лицето му пробягва разочарование. — Ще ми позволиш ли поне да те изпратя до спирката?

— Не, тук е съвсем безопасно.

— Значи знаеш къде се намираш?

— Да, да. В центъра на червените фенери, на границата с Токстет. След час по улиците ще гъмжи от проститутки, сводници и наркопласьори.

Той овладява смайването си. Аз се смея на ококореното му лице.

— Е, благодаря за местната информация.

— В случай че те интересува, тарифата тук е между петнайсет и двайсет.

— Така ли? Снощи минах само с десет, освен това ми направиха безплатен масаж на главата.

Закачливо извивам вежди и двамата колебливо се засмиваме.

— Е, грижи се за себе си, Мили. Радвам се, че се запознахме.

— Ти също. И благодаря. За напитката.

Прегръщам го малко сковано и си тръгвам със смътното усещане за страх, сила и решимост. Вървя по посока на катедралата, която подобно на луната си стои с непоклатимо постоянство в променливия ход на нощта. Каква ирония на съдбата, че място, което излъчва такава красота и святост, гние в порок и падение. Колко ли от туристите, които се стичат тук, биха се върнали, ако знаеха, че то служи като маяк за проститутките и за техните клиенти? Ако знаеха, че гробището на катедралата е портативен бордей, в който се осъществяват най-безценните човешки взаимоотношения и от тях се трупа капитал — обаче сведени до безсмислена размяна на телесни течности и на пари.

Изминавам едва няколко метра, когато ме връхлита една мисъл.

— Ей — обръщам се назад и викам, — аз не съм ти казвала името си.

Лицето му се разпуква в огромна усмивка.

Потупва левия джоб на палтото си и след това прави знак към моето. Бъркам и вадя отвътре банковите си карти и ключовете. Смаяна поглеждам първо тях, после него.

— Изглеждаше твърде красива, за да те обера — казва той.

Дарявам го със сияйна усмивка, съвсем искрена.

— Е, благодаря ти още веднъж. Задето не ме ограби или изнасили. Ти си истински джентълмен.

— Удоволствието беше мое.

Той прави знак за поздрав, обръща се и аз го наблюдавам как се изгубва нагоре по алеята към общежитието. За секунда, не повече, се питам какво ли ще предложи животът на Стан. След това се замислям за себе си.

Вървя бързо по Канинг Стрийт, зъбите ми тракат силно, дрехите са прилепнали към кожата ми, вятърът развява кичури коса в лицето ми. Главата ми вече ще се пръсне от болка. Трябва да хапна нещо, трябва да се измия, трябва да говоря с татко.

Запътвам се към „Джамакалишъс“, ямайското заведение на брега. Там винаги е пълно, а опашката се извива дори на тротоара и носи със себе си сладката миризма на къри с козе месо, свистенето и цвърченето на сладки питки. Опашката се придвижва напред и аз се озовавам вътре, далеч от студения вятър, насред топлата мъгла от бълбукащи тигани. Поръчвам си порция къри и кафяв ориз. Купувам си цигари от съседното магазинче, след това сядам под мъждукащата улична лампа и лакомо се нахвърлям на храната. Ям бързо, почти не дъвча. Облизвам соса от чинията, хвърлям я настрани за гълъбите утре и бръквам в джоба си за цигарите. Откривам, че нямам огънче, затова се надигам и се връщам към района на курвите, за да потърся някой пушещ минувач. Приближавам се към висок тип, който ми прилича на клиент. Той се смръщва, обаче все пак вади запалка, а когато се навеждам към огънчето, ме подушва и рязко се отдръпва. Тръгвам си с едно стеснително „благодаря“ и веднага щом се скривам от погледа му, бодвам брадичка в гърдите си и се помирисвам продължително и силно. Дори със запушения си от коката нос усещам, че воня ужасно. Отвратително — на пиячка, на пот, на наркотици и на мръсотията на града.