Хелън Уолш - Кучка

Събуждам се измръзнала и объркана и чувам свистенето и шума на дъжда. Очите ми са гурелясали и затворени, а лявата страна на тялото ми е безчувствена от съня. Сгушена съм върху някаква влажна и твърда повърхност, премръзнала до костите. Най-напред си казвам, че съм заспала на пода на кухнята и прозорецът е бил отворен, но свистенето на минаваща кола ми подсказва друго. Мамка му. На открито съм. Как за бога…

Колебливо отварям едното си око, примигвам и се оглеждам. Тъмно е, но различавам силуети. Лежа на пейка в някакъв тревист парк, на площадче, оградено с железен парапет и тънки дървета. Отвъд се вижда редица величествени къщи от епохата на крал Джордж. Толкова ми е познато и толкова чуждо. Изтривам с кокалчето на пръста си боцкащо гурелче от окото си и пускам краката си на земята. Площадчето се завърта и идва на фокус и отново ме обзема лепкава паника. Вратът ми е схванат и гърлото ми е възпалено от някаква противна инфекция.

Кашлям силно и дълбоко, бъркам в джоба си за цигари, обаче намирам само влажен и празен пакет.

Внезапно глас пронизва пустотата:

— Спящата красавица се събужда.

Завъртам се към него, катурвам се настрани и се стоварвам на земята. Замъглен очертан зад булото на дъжда, един млад мъж с вълнена жилетка с вдигната качулка върви към мен с чаша в ръка.

— Извинявай — казва той. — Не исках да те уплаша.

— Защо се промъкваш така към мен, мамка му! — крясвам аз.

Дръпвам се назад и се опитвам да се изправя. Коленете ме болят на стотици места, изтръпнали са и се огъват под тялото ми, принуждавайки ме да остана на земята. Непознатият сваля качулката си. По лицето му пробягва усмивка.

— Помислих си, че няма да имаш нищо против нещо топло.

Прикляква пред мен и ми подава чашата, която мирише на неделен обяд.

— Изпий това и ще се почувстваш по-добре.

— Какво искаш?

Оглеждам питието крайно подозрително, а по лицето му пропълзява още една усмивка.

— Ето виж — казва той, взема чашата и отпива. — Съвсем безопасно е.

Навеждам глава над напитката и вдишвам топлината й. От нея се надига пара, която леко парва устните ми.

— Донесох ти и това — казва той и изважда едно десертче „Марс“. — Знам, че не си подхожда много с бульона, ама все пак…

— Ти какъв си — да не си някаква пътуваща сладкарница?

Очите му проблясват и флиртуват с мен. Отпивам една глътка, след това още една, а сетне се предавам на разяждащия ме глад и пресушавам чашата на няколко жадни глътки.

— Къде съм изобщо? — питам и му подавам обратно чашата. — Струва ми се някак познато.

— На малък старинен площад, до който лесно се стига пеша от центъра на града — обяснява ми той на изискан книжовен английски. — Между другото, аз съм Стан — казва и протяга тънката си силна ръка. — Живея в „Ембаси“. Видях те да се мъкнеш из парка и да крещиш мръсотии на гълъбите. — Млъква в очакване на някаква реакция, но лицето ми остава безизразно. — Ходих в града, върнах се и те намерих заспала на пейката. От много време се опитвам да те събудя. Не исках да пипнеш пневмония — не и на прага ми.

Успявам да се усмихна. Той ми подава блокче шоколад, топло и размекнато от джоба му. Разкъсвам опаковката и натъпквам в устата си възможно най-много от лепкавото пакетче. Захарта веднага ми въздейства, отрезвява ме, изостря зрението ми.

— Сигурно имаш ужасен махмурлук. В парка мирише като в пивоварна.

Не му обръщам внимание и продължавам да дъвча шоколада.

— Изкуших се дали да не ида да намеря камера да те снимам, докато беснееше преди. От години не съм виждал толкова смешно нещо. Нещо лошо ли ти се беше случило?

— Имаш ли цигара?

Бръква в джоба си, изважда пакет „Регал“ и кутия кибрит и се опитва да запали клечка. След като и петата влажна клечка е угасена от вятъра, той изчезва, скрил цигарата в качулката си, и се връща с две запалени цигари.

— Е, какво беше — скъсаха те на изпит или какво?

Извивам вежди и смуквам продължително от цигарата.

— Приличам ли ти на студентка?

— Май не много, обаче не ми приличаш и на птиченце, което би се проснало парализирано на пейка в парка.

— Не бях парализирана, спях. Освен това не давех мъката, а празнувах.

— Празнуваше ли? Сама? Допада ми стилът ти? И какво празнуваше, ако смея да запитам?

Свивам рамене.

— Новият си живот.

Той отмята глава назад и избухва в кикот, все едно съм казала най-смешното нещо, което някога е чувал. Поглеждам го озадачено, но не мога да не се разсмея заедно с него. Той ми харесва. Хващам ръката му и дръпвам нагоре ръкава. Часовникът му е заспал по пладне.