Хелън Уолш - Кучка

Цялата грейва, като ме вижда. Като дете в супермаркет, което забелязва майка си тъкмо когато си мисли, че се е изгубило. Право да ви кажа, видът й малко ме поразтърсва. Все едно наистина вярва, че по някакъв начин е станала жертва на всичко това. Може би най-сетне е откачила напълно — просто е прекалила и е изгубила мярката. Като онова хлапе, с което се мотаеше братчето ми — Сти Ръгби. Беше адски свестен пич, техните бяха готини, страхотно семейство и така нататък, обаче веднъж той отишъл на клуб, прибрал се и убил стареца си. Викаше, че някакъв глас в главата му го накарал да го направи. Може би точно това е станало с Мили — чула е някакви гласове и е била твърде отнесена, за да спори с тях.

Настанявам се срещу нея. Откакто ми се обади тази сутрин, разигравам наум следващите няколко минути, разиграх цялата сцена, наблюдавайки от разстояние като паяк на тавана, обаче сега, като седя тук, срещу тези огромни нещастни очи, които се мятат в орбитите си, ме обзема сценична треска, приятел. Били винаги ми казва, че позволявам на хората да ми се налагат, че все се опитвам да видя доброто във всичко. Дори когато хората са откровено зли, аз се опитвам да им сложа ореол на главите и да видя дали сиянието му няма да открои някое случайно петънце доброта. И е прав. Търся доброто у всеки. Дори и в хора като главорезите на Джеймс Бълджър, каквито са смахнати кретени, и в тях се опитвам да се поровя, да се върна назад, когато са били зародиши, безвредни купчини клетки, предпазени от този огромен шантав свят и от всички неща, които могат да ги накарат да вършат зло. Ето и сега например, макар да седя тук и прекрасно да знам какво е направила, каква непоправима вреда е нанесла, думите пак засядат на гърлото ми, пак търся някакъв изход. Опитвам се да й намеря извинение, да погледна на нещата от нейна гледна точка. Просто не мога да повярвам, че това момиче, което обичам толкова силно и лудо, моето друго аз, моят приятел по душа, ще ме думне по главата по този начин. Мразя се за това, но трябва да го направя.

Край нас минава сервитьорка с надуто лице. Привличам вниманието й и си поръчвам прясно изцеден портокалов сок. Тя си лепва гадно изражение и ме осведомява, че ще трябва да отида и да си поръчам на касата. Изражението на Мили става буреносно и тя се надига с изпъкнали вени на шията и на слепоочието. Пресягам се към китката й, тънка и крехка в ръката ми, и я дръпвам надолу.

— Студентки! — гневно изрича тя. — Мразя ги, мамка им.

Две момичета от съседната маса поглеждат към нас и Мили отвръща агресивно на погледите им. Те се обръщат, между лицата им като светкавица проблясва страх, и отново се заемат с кафетата си, мълчаливи и победени.

След случката в гърлото ми засяда бучка. Тя не направи нищо от това показно. Беше съвсем искрена. Действаше инстинктивно. Наистина ме обича. Чета го в очите й. Не обича никой да ме прави на глупак, винаги е било така. Винаги е заставала на моя страна, дори и когато е подозирала, че не съм съвсем прав. Винаги е била до мен. И до Били също, честно казано. Веднъж тръшна на пода в „Стейт“ негово бивше гадже, защото онази разправяла на приятелките си, че той я биел. Точно същото искаше да направи и със сервитьорката преди малко — да я фрасне, задето се държи така с най-добрия й приятел. О, не знам, това е чиста лудост. Да седим така. Адска ирония. Направо ме убива мисълта, че тя толкова ме обича, че е готова да умре заради мен, а в същото време е могла да направи такова нещо.

Поемам си дълбоко въздух и бръквам в джоба на якето си. Вадя снимките и без да свалям поглед от нея — дори не мигвам, човече, — ги слагам в средата на масата. Седя и очаквам едва ли не от устните й веднага да се отрони признание през сълзи, обаче вместо това тя ги вдига и ги разглежда с донякъде палава усмивка.

— Кои са тези негодници? — пита. Бърчи вежди на първите три снимки, но на четвъртата и на петата по лицето й се изписва объркване. Разглежда ги набързо и когато приковава поглед на последната снимка — която съм сложил там, за да предизвика най-силно въздействие, — цялата застива от смайване и ужас. Адски е добра, човече — много убедително си изигра картите.

— Това си ти — съвсем делово отбелязва, — а това е Сюи, момичето от снощи. Как…

Отново преглежда снимките, спира на последната и ги бутва настрани, все едно не означават нищо за нея. След това скръства ръце и се навежда към мен.

— Джейми, имаш ли представа какво се случва в живота ми в момента? — Изражението й се бори със сълзите и с гнева. — Пука ли ти изобщо?