Хелън Уолш - Кучка

Татко говори ли с теб, Мили? Обясни ли ти? Решихме, че той ще прецени кога е най-подходящият момент да научиш за нашия ужас, но вече минаха две години, момичето ми, и аз умирам тук без теб. Не мога да продължавам повече така. Не отговаряш на обажданията ми, късаш билетите за влака, които ти пращам. Обръщаш ми гръб и бягаш от мен на улицата. О, скъпа моя, толкова силно те нараних, нали? Може би трябваше да остана и да преглътна, както правят мнозина други. Може би баща ти е постъпил жестоко и егоистично, задето толкова време те е държал в неведение. Но скъпа, ти беше толкова малка, толкова мъничка — ако ти бях казала истината, никога нямаше да успееш да се съвземеш. Въздържах се колкото можах, до деня, когато минаха приемните ти изпити — тогава просто рухнах. Чаках седем години, скъпа, но ако знаех, че толкова дълго време няма да те виждам, никога нямаше да си тръгна. Щях да остана и да търпя като останалите нещастници, чийто съпрузи правят живота им на пух и прах. Толкова съжалявам, Мили.

Изпращам ти и пари за билет за влака. Трябва да те видя, Мили. Умолявам те. Моля те, недей да мразиш баща си. Независимо от случилото се между нас, той е добър човек и те обожава. Той живее заради теб. Знам го. И знам, че да се крие зад тези лъжи го наранява почти толкова, колкото мълчанието му наранява мен.

Моля те, прости ми, задето си тръгнах, но не съжалявам за стореното. Ако можех да върна времето назад, пак щях да направя същото, обаче щях да те взема със себе си. Прости ми, мъничката ми.

Толкова ми липсваш, че направо ме боли.

С обич от твоята любяща майка“

Сгъвам писмото на две и го пъхвам обратно в плика. Опитвам се да не плача, но безуспешно. Безпомощна съм. Разтърсват ме ридания и кълна се, ако имах пистолет, щях да си пръсна мозъка. Прокарвам опакото на ръката през лицето си, примигвам, за да прогоня сълзите, и подреждам писмата на мама. Мамка му. Мамка му. Това е… Просто не мога да го проумея. Как е възможно? Как е възможно да й го е причинил? Как е възможно да го е скрил от мен? Преглеждам остатъка от отровата — жалките спомени на татко. Писма от влюбени студентки, снимки, толкова много снимки, толкова много лица. Кутийки кибрит. Билети за влак. Ръчно изработена картичка с пощенска марка от Пензанс. Почеркът е крехък и много прилича на маминия.

„Господи, Джери, какво ти причиних?

Да си тръгна, да замина толкова надалеч.

Ужасно съжалявам — съжалявам за всички ви.

Не мога да спра. Не мога да спра да те обичам.“

Мо? Леля Мо?

Сърцето ми се раздува като балон, след това изчезва.

Връща се при мен, когато го бодва остра игла.

Има още една картичка. От Нова Зеландия. Тя е в Нова Зеландия. Ще го чака вечно. Значи леля Мо не е мъртва. Напълно съм съсипана.

Исусе, какво си направил, татко? Моля те, недей, татко. Моля те, кажи ми, че не си се чукал със сестра й. Аз там ли съм била? Всички ли бяхме там, на скапаната почивка? Какво си причинил на мама, татко? Студентките ти, всички други лица, тези усмихнати и красиви девственици — не мога да го проумея. В плен на измамната си и перверзна логика мога едва ли не да те поздравя. Да взема твоята страна. Но със сестра й? О, боже, не! По дяволите, татко — какво си й причинил?

Хуквам обратно нагоре по стълбите. Вратата му е открехната. Виждам как тялото му се издига и спуска, поти се на фона на белите чаршафи, виждам и лявата му буза, отпусната и плътна върху възглавницата. Обзема ме ярост, като го гледам, потънал в забравата на съня. Толкова много ми се иска да го ударя, че ръката ми едва ли не сама се вдига на юмрук. Мога да го убия още сега. Наистина бих могла. Просто ще се приближа, ще притисна палци към мършавото му гърло и ще стискам, ще стискам, докато лицето му се изпразни от живот. И след това да си тръгна. Мога да го оставя да лежи там, студен и с изцъклени очи.

Обаче в този момент той се прокашля и се обръща на една страна. Лека и уязвима кашлица, кашлицата на стар човек — и аз отново съм малка и безпомощна, и внезапно смалена, усещам как ме сковава страх.

Навличам си някакви дрехи и започвам да си събирам багажа с колеблива припряност — банкови карти, бельо…

Леглото му проскърцва и сърцето ми спира за един дълъг и мъчителен миг. Отново започва да бие, обърква ме, и изплюва малки частици от мен по стената.

Мамка му. Телефонът ми. Къде си оставих телефона? Очите ми обхождат стаята и спират на прозореца, за миг съблазнени от безгрижния ритъм на небето.

Телефон, пари, кокаин… кокаин? На тоалетната масичка, на пода на спалнята, в кухнята, в кабинета? Мисли. Мисли.