Хелън Уолш - Кучка

— Мили — казва той, — не е нужно да бъде така.

Само че е така. Така е. Поглеждам го пак и си тръгвам.

Наливам си чаша уиски, смръквам дълга линийка и си приготвям гореща вана с много мехурчета. Сядам на капака на тоалетната, вдигам колене към брадичката си и предпазливо отпивам от уискито. Мразя скоч и се боря да потисна отвращението си, но стигне ли до вътрешностите ми, уискито започва да пари и да тлее като всяко друго. Плъзвам се във ваната и добавям още малко шампоан, за да не се налага да гледам мръсното си и прекършено тяло, проснато пред погледа си. Позволявам на кокаина да ограби главата ми от всички мисли и чувства. Вече не е останало нищо освен смътното усещане за задоволеност. Минава време. Водата изстива. Добавям още топла вода. Пресушавам уискито, което този път няма толкова ужасен вкус, и по тялото ми бавно се разнася топлината му.

Затварям клепачи и забравям. Водата смекчава и гали подутите ми отверстия, прочиства ме, поглъща постоянното отделяне на течности дискретно и с опрощение. След това постепенно и плавно потъвам в странни и несвързани кокаинови видения.

Някакво думкане, думкане, думкане в гърдите ме разбужда внезапно. Скачам, притискам ръка към сърцето си и през дробовете ми преминава силна струя въздух. Поемам си дълбоко и внимателно дъх и пулсирането престава. Водата е изстинала и кожата ми е настръхнала. Надигам се от ваната, дробовете ме заболяват от усилието и когато мярвам неясното си отражение в запотеното огледало, мисълта ме удря като стиснат юмрук.

ШОН.

ЧУКАХ СЕ С ШОН.

Туптенето се връща, силно и бързо.

За бога, Мили, какво направи? Прокарвам длан по млечнобялата повърхност на огледалото и отражението ми се изпречва насреща ми като злокобно опасение. Защо, Мили? Защо?

Подсушавам се, навличам халата на татко и се замъквам надолу по стълбите. Татко е оставил да свети в кабинета си. Наливам си още едно уиски, отпускам се на дивана и лежа там известно време, зареяла поглед в нищото. Постепенно тишината и мракът, нарушавани само от тиктакането на часовника, ме отвличат надалеч. Чувствам се откъсната от всичко около себе си, все едно гледам стаята отвън през прозореца. Плъзвам поглед наоколо в търсене на предмет, на образ, който ще ме изтръгне от това отчуждение, но всичко се отдръпва по-далече и по-далече. Сменям мястото си, светвам една лампа на стената и сега става друго. Сега всичко край мен внезапно ме връхлита, изисква вниманието ми, разбърква мислите ми. Изваждам някакъв вестник изпод възглавницата, свеждам глава към скута си и поглъщам всяка снимка, всяко заглавие и подзаглавие, без да смея да вдигна поглед към непрекъснато отдалечаващата се стая. Прочитам вестника за втори път, след това го поставям на пода и бавно, боязливо оглеждам стаята. Стените ми отвръщат с гневен поглед.

Премятам крак връз крак, сетне обратно. Пак скръствам крака, после се хвърлям на пода и се предавам пред факта, че не се чувствам добре. Обаче няма причина за паника. Поемам дълбоко въздух. Ще премине.

Става по-зле.

В главата ми гъмжи от безредни мисли. Секс с господин Кийли. В Мърси плува отрязан детски глезен. Размекната кожа, която се свлича от скулите. Силно се удрям по лицето. Я се стегни, казвам си, прави нещо, Мили, и не мисли! Пускам телевизора и се опитвам с всички сили да се съсредоточа върху лицата на двама мъже, съпруг и любовник на една невероятно дебела двайсетгодишна жена, и нещата за известно време се успокояват, обаче внезапно след това лицата се стопяват в жълто, а сърцето ми пърха като птица в клетка. Извивам се нагоре и поемам дълбока глътка въздух. Всичко е наред, уверявам се, добре си. Пресушавам остатъка от уискито, сядам на дъската на прозореца и се опитвам да се държа и да мисля по възможно най-нормалния начин. Успявам да овладея нещата за няколко минути, но след това съзирам отражението си в огледалото над камината — див и чужд поглед, с десетилетие по-старо лице. Не съм добре. Изпускам му края. Нещо не е наред, никак не е наред.

Кръстосвам дневната, пет крачки напред, четири назад, като размишлявам дали да събудя татко и да му призная всичко. Какво да му признаеш обаче? Че си взела свръхдоза кокаин? Не! Не го казвай. Добре си.

— Добре съм — уверявам се на глас, като подскачам от острото химическо звучене на гласа си. Ходя още малко. Пет крачки напред, четири назад. — Добре съм. Добре съм. Леви, десни, леви, десни. С блажено облекчение си давам сметка, че движението забавя процеса, изморява ме. Най-сетне. Най-сетне, мамка му. Сядам. Пийвам пак. Фас. От това се нуждая. Една цигара и ще се оправя.