Хелън Уолш - Кучка

Отпускам се назад на седалката. Няма да му се дам. Следва дълго мълчание, прекъсвано само от шумното ми дишане. След това той ме смушква.

— Обаче вадиш страхотна походка. За малко да си помисля, че си от бранша.

Навежда глава и закачливо прокарва пръст по носа ми. Искам да продължа да съм му ядосана, обаче не мога. Той стисва брадичката ми и изтръгва неохотна усмивка от устните ми.

— Хайде, миличка — казва и включва на скорост, — хайде да се прибираме. Ще отидем у нас и ще ти дам няколко успокоителни. Оттук чувам как думка сърцето ти.

Не, иска ми се да му кажа, закарай ме у дома, обаче само свивам рамене и го оставям да кара.

Колата набира скорост.

— Някой от вас прибра ли чантата ми?

— Не, сладурче. Не видях някой да го прави. Трябва ли да блокираш някакви карти? — пита и ми подава мобилния си.

— Не, никога не ги нося със себе си навън.

Пробожда ме искрено съжаление, че никога няма да видя онези снимки. С изключение на тях в чантата нямаше нищо ценно. Пред блока си той угасва двигателя и ме кани вътре. Отказвам с думите „Наистина съм скапана и трябва да си легна“ и лицето му се сгърчва за секунди. Стиска устни и изскача навън. Във внезапната тъмна тишина на празния автомобил в главата ми се стичат откъслечни спомени от изминалата нощ и отново ме залива трепетна параноя. Всички тези глупости на Шон, че ме бил спасил от гнева на улицата, са само фасада. Нямало е никаква нужда да идва да ме търси. Смята, че е трябвало да ме има, докогато бяхме насаме в апартамента му тази вечер. И можеше да стане точно така, ако не се бяха появили момчетата. Точно така е. Обаче не е имало никаква нужда да идва да ме търси. Видял ме е да седя на тротоара и е решил, че му се дава нов шанс, това е. Само че знаете ли какво — той няма никакъв шанс.

Излизам навън и студът забива нокти в голите ми крака. Заставам пред колата и се облягам на топлия капак. Паля цигара и обмислям положението. Ако си тръгна сега, ще ме помисли за нервна — в най-лошия случай уплашена. Но ако му позволя да ме откара у дома, ще направя точно каквото иска — ще му позволя, ще му кажа „да“.

Минава време. Питам се дали малката Сюи се е прибрала благополучно вкъщи. Надявам се да е добре. Не трябваше да й правя тези неща, колкото и силно да ме желаеше. Не беше редно. Паля още една цигара. Един прозорец горе светва и угасва, а малко след това се появява Шон. Приближава се колебливо, а от ъгълчето на устните му виси цигара. По дяволите, наистина изглежда фантастично. Кълна се, ако не беше Шон, а някой друг, непознат, когото съм отвлякла от някой бар, щях да се забавлявам с него из целия град. Невероятен копнеж се надига в путката ми. Стискам я и го удържам. Няма начин това животно да се доближи до мен.

— Изпий това — казва ми той и ми подава две таблетки и бутилка студена минерална вода. Копеле. Наистина ли мисли, че съм толкова друсана? Изчаквам го да се обърне и пъхвам хапчетата в джоба си.

— Извинявай, че се забавих. Забравих къде съм сложил тези копеленца. Може да мине малко време, преди да те хванат, но ще спиш като бебе. Зопиклон. Направо от Родни Стрийт. Никакъв махмурлук, нищичко. Съвсем чисти са. — Подава ми цигарата марихуана и се качва на шофьорското място. — Хайде — провиква се и подава глава от прозореца, — ще я допушиш вътре.

Отварям предната врата и се замотавам. Очите му изгарят въздуха помежду ни.

— Виж, Шон, благодаря ти за всичко, обаче предпочитам да повървя. Адски съм напрегната. Трябва да изразходвам малко от енергията.

Търся по лицето му признаци на съпротива, но не виждам нищо. Май само облекчение.

— Добре, бейби. Както искаш. Май тук няма опасност. Мини по Роуз Лейн. — Поглежда часовника си. — Сигурно все още е пълно със студенти. А и честно казано, наистина трябва да вървя.

Шокирана съм. Сърцето ми подскача. Какво, по дяволите…

— Достатъчно топло ли си облечена? Да ти дам ли да облечеш нещо?

— Не, добре съм, човече.

— Дръж мобилния си включен, бейби.

Кимвам. Дръпвам си за последно от джойнта и излизам в нощта. Инстинктивно се сгушвам, за да се предпазя от студа.

— Виж, ще ти дам едно палто, независимо дали го искаш или не…

Той излиза на чакъла и отива към багажника. Там цари нехарактерна за Шон неразбория — компактдискове, карти, дъждобрани и връхни дрехи.

— Не съм предполагала, че си падаш по къмпирането — казвам аз, вадейки отвътре един компас.

— Ами нали знаеш… — казва той с леко смутен вид. — Полезно е за здравето…

— И за душата.