Хелън Уолш - Кучка

Минавам покрай катедралата, ужасена от нощта, която ме очаква — едно празно платно и хиляди цветове в джоба ми. Рисувам картина. Откачен секс с проститутка, който потушава нестихващия болезнен огън в слабините ми, а след това траещ с часове и подклаждан от кокаина разговор с някой охотен събеседник. Продължавам нагоре покрай катедралата и завивам по Хъскисън Стрийт, където силен прожектор осветява оживената улица с ослепителната си светлина. Навсякъде има хора, скупчени на малки групички. Най-напред си казвам, че сигурно е станало убийство, точно на границата на квартала на червените фенери. Бързо се запътвам към оживлението, усещайки странен трепетен възел в слънчевия си сплит, но разочарована узнавам, че е филмов екип, който произвежда поредния телевизионен буламач по класически сюжет — бричове и дълбоки деколтета. Хоуп Стрийт и Пърси Стрийт, разядените дробове на квартала на моите чаври, превърнати в Дикенсов бедняшки квартал. Питам се дали да не се прибера през Токстет, обаче в този момент ми хрумва нещо.

Натискам звънеца. Никакъв отговор, обаче по жълтеникавата светлина зад пердетата, че вътре става нещо. Връщам се на улицата, вземам малко камъче, леко залитам и го хвърлям към прозореца. Двама типове, облечени в дрехи от времето на Оливър Туист, ми подсвиркват, докато минават покрай мен. Поклащам глава, смутена заради тях. Хвърлям още един камък и прозорецът се отваря. Очите ни неловко се срещат.

— К‘во искаш?

Гласът е груб и както винаги груб.

— Аз съм, Мили. Помниш ли ме?

Фигурата на прозореца мята боязливо поглед през рамо, след това се навежда навън. Косата й е прибрана назад и така подчертава грубовато издадените й скули и дивите й черни очи. Тя е по-красива и по-слаба, отколкото я помня. Влагалището ми копнее за докосването й.

— А, днес си Мили, така ли? Е, ще се наложи да се разкараш, както и да се казваш. Веднага!

— Хайде, пусни ме да вляза. Тук е ужасно студено.

— Не ме ли чу, хлапе? Заета съм, мамка му.

— Твърде заета, за да прекараш нощта с любимия си клиент?

Пердетата на горния прозорец потреперват и се разтварят, а лицата на почтените хорица гневно ме гледат.

— Вече ти казах, момиченце. А сега се разкарай и ме остави на мира.

Тя затваря прозореца с трясък. Хвърлям още един камък. Той отскача и се търкулва глухо по платното. Мятам още един и този път стъклото затреперва от удара. Тя се появява на вратата по халат. Онзи, който бях облякла аз. Вижда се само бялото на очите й, които е завъртяла нагоре. Самоувереността ми поспада.

— Извинявай — казвам, — просто исках да разбера дали не искаш компания. Не е нужно да правим нищо. Можем само да пушим или нещо такова.

Тя обаче не е навита. Започва неистово да клати глава. Добре, последен опит и си тръгвам, ще се задоволя с някое списание. Опитвам се да се пошегувам.

— Това е най-малкото, което можеш да направиш, след като ми дадеш една доза.

— Разкарай се от тук или ще ти издера скапаното лице.

Тя се втурва напред, а аз хуквам. Бягам ли бягам. Покрай скапания филмов екип, по Катерин Стрийт и направо по Парламънт Стрийт, дълбоко в сърцето на Токстет.

Съвсем се е смахнала. Не знам какво му става на това момиче — наистина не знам, човече. Като че ли просто не може да остави нещата да си текат гладко и лесно. Преживяваме труден момент, отиваме в Уелс, оправяме нещата, нали така? Връщаме се едва ли не по-близки, отколкото бяхме преди. Това си е почти като открита покана към смахнатата госпожичка О‘Райли, ако някой допусне грешката да сметне, че тя е готино нормално момиче, което може да ти бъде приятел, с което можеш да се посмееш и на което можеш да разчиташ — ама тя прецаква всичко. Просто не иска да го допусне. Аз това? Добро момиче, с добро сърце, добро по душа — я стига! Ще ти покажа аз на теб! Ей сега ще замъкна горкото дете в кенефа и ще й го начукам, за да не си мислиш, че ме познаваш толкова добре. Е, дойде ми до гуша от това, човече. Вече си имам собствени приоритети, а те не включват да тичам след Мили, когато на нея й трябва някой да й обърне внимание. Повече няма да му играя по свирката на това момиче. Сама да се оправя. Финито.

Токстет има десетки лица, а точно след полунощ е любимото ми. Улиците са притихнали и напълно безопасни, осеяни с пияни старци, които весело се прибират у дома — оставят живота естествено да им се изплъзне, с достойнство и с изисканост. Дори бандите гаменчета, които се събират под уличните лампи като мушици, са миролюбиви и безобидни. Цялото насилие и застрашителност се източва от телата им и те стават непредпазливи и отпускат рамене. Токстет спи.