Хелън Уолш - Кучка

Подава ми рестото с наведена глава и се обръща. Няма търпение да се махне по-бързо. Аз свивам рамене, паля цигара и потеглям по Смитдаун, където шумът и цветовете бавно избледняват в мъртвешка чернилка.

Продължавам да вървя. Минава още време. Паля още една цигара, но я изхвърлям недопушена в канавката, като я съпровождам с храчка.

Завивам и чувам бръмченето на автомобилен двигател. Бавно се обръщам назад. Зад мен се промъкват два мъждукащи фара. Вървя с вирната глава и с опънати рамене, но колкото и да се отдалечавам, ревът на двигателя не намалява. Някой ме следи. Инстинктивно се отклонявам от главната улица и завивам по пресечка с къщи, като оглеждам редиците от сгъчкани една до друга тераси за признаци на живот. Всички спят. Втурвам се презглава към следващата улица и стомахът ми облекчено се отпуска при вида на жълтата светлина, която се лее по тротоара от дневните на хората. Фаровете обаче продължават да ме следят. Не искам да рискувам да стигна края на улицата и да попадна в друга редица заспали къщи, затова забавям крачка, обаче вместо да следва хода ми, двигателят се приближава. Дълбокото дизелово бръмчене на четири по четири. Пъхвам ръка в джоба си и здраво стисвам ключовете, като обхващам с палец и с показалец най-острия, за да си направя нещо като нож. Страх пробожда кокаиновата мъгла и сърцето ми започва да блъска като чук. Под палтото в ямката на шийката ми се събира вадичка пот.

Колата вече пълзи редом и шофьорът гледа право към мен. Навел се е напред и вижда изопнатото ми от паника лице. Вижда как се вдигат и спускат гърдите ми и колко бързо и плитко издишам бяла пара пред устата си. В нощната тишина се разнася бръмченето на електрически прозорец и аз за малко да припадна от страх. Спирам пред един ярко осветен прозорец и си паля цигара. С ъгълчето на очите си виждам как светлината от къщата осветява част от лице. Лицето на бял мъж.

— Не бих го направила, нали? Не бих се изложила на опасност по този начин. Точно това е разликата между мен и такива момичета. Те се напиват глупашки и очакват приятелките им или някой скапан самарянин да се погрижи за тях. Някой трябва да им даде урок на такива. Нали така каза?

Рязко се обръщам. Шон се е навел над празната предна седалка на своя шогун. От изваяното му лице се смеят две зелени очи.

— Копеле такова! Какво си въобразяваш…

— Влизай.

Той отваря вратата. Аз се качвам и я затръшвам.

— Ти… Пълен нещастник! — гневно възкликвам най-накрая. — Какви игрички играеш?

— Какви игрички играя ли? — казва той с разширени от смайване очи. — Май аз трябва да ти задам този въпрос. Какво търсиш пеша в Токи по това време на нощта?

Гласът му е дрезгав от наркотиците и от цигарите.

— Я чакай малко! Да не ме следиш още от Токстет?

— Минахме покрай теб с такси, помниш ли? Аз и Кев. Ти доста се беше отнесла, нали, беше се пльоснала на тротоара като някакъв парцал.

Черната дупка. Двата силуета. Това не беше ли вчера — или онзи ден? Свят ми се завива, като се замисля. Опитвам се да извадя момента от паметта си и отмествам поглед. Дъхът ми замъглява полуотворения прозорец.

— Мамка му, момиче, какво си мислеше?

Стегнат възел от гняв се оформя в кухината на гърлото ми, изсмуква въздуха от дробовете ми и изпраща струйки адреналин към крайниците и към главата ми. Завъртам се бавно и забождам поглед в него.

— Да не си посмял да ми държиш лекции като на някакъв тъп студент — заявявам аз и усещам как гневът напряга и разкривява лицето ми. — Аз познавам този квартал не по-зле от теб, шибаняк такъв!

Той неволно потръпва и зяпва. Не знае какво да каже.

— А ако аз съм се държала идиотски, на теб пък какво ти дава правото да ми даваш урок?

— Да ти давам урок ли?

Той се окопитва, потулва смайването си отпреди малко и се прави на войнствен.

— Да, да ми доказваш нещо, като ми извадиш акъла от страх?

— Мили, за какво говориш, момиче?

Навежда глава и вдига ръце.

— За теб и за скапаните ти игрички.

— Какви игрички? Какви уроци? Започваш да говориш като друсана откачалка. Това си е чиста параноя, бейби.

— Параноя ли?

— Точно така, момиче — и ще ти кажа още нещо. Ако не знаех, че тази вечер си толкова друсана и мотана, нямаше да ти позволя да седиш в колата ми и да ми се правиш на важна.

Той отново се навежда напред, клати глава и се опитва да си придаде оскърбен вид. Ухилвам му се подигравателно.

— Ей, дай по-спокойно, а? И приеми, че не всеки тъпак иска да ти го начука. Видях те почти просната на тротоара като някаква смачкана пачавра. Не исках да ти натрисам Кев, затова го разкарах и се върнах да те търся. Адски се притесних за теб, ясно? Миналата седмица изнасилиха едно момиче. Това нищо ли не ти говори? — Той отчаяно клати глава. — Освен това съм пил четири пъти повече от допустимото. Рискувам книжката си заради теб, а ти какво — само ме ругаеш. — В очите му има обида — истинска обида. — Извинявай, че те уплаших така, обаче трябваше да съм сигурен, нали? Не можех просто да спра до някое птиче и да му изкарам ангелите, нали?