Хелън Уолш - Кучка

Още не мога да проумея как се случи всичко това, мамка му. По лицето й няма и следа от враждебност, както беше преди няколко седмици. Определено. Честно казано, е точно обратното. Има намек почти за уязвимост. Някаква тъга. Колкото и да е странно, имам чувството, че по някакъв начин аз съм причина за тази тъга. Предполагам, че ключът към откровенията й лежи в алуминиевото фолио на таблото. Дали да не спрем да се правим на луди и да не глътнем малките палавници? От цяяяяяла вечност не сме взимали хапче заедно, а май точно от това имаме нужда. От няколко часа на пълни откровения. Все пак не мога да се избавя от мисълта, че това е леко разхищение на най-приятния наркотик, познат на човека. Както ви казах, ограничавам се до две-три хапчета годишно и винаги съм изповядвал философията, че трябва да вземаш таблетките, за да направиш приятното прекарване още по-приятно, а не за да направиш лошия момент поносим.

Тъкмо минава седем без петнайсет и ние попадаме в капана на най-натовареното движение. Потокът от коли по моста „Рънкорн“ тъкмо е спрял. Не съм в правилното платно, за да отбия по М-56, обаче никой скапаняк не иска да ни пусне. От лявата ми страна заедно с мен се влачи микробус. Някакви дъртаци, тръгнали да прекарат нощта другаде. Всички до един навъсени и кисели. Нещастници. Опитвам се да привлека вниманието на шофьора, обаче той се бъзика нещо със страничното огледало. Адски мразя да пътувам в такова движение. Направо главата ми пламва. Предпочитам да мина през отклонението, макар да е по-дълго с двайсетина километра, отколкото да се навра в тази гадост. Въздишам тежко. Мили ми мята съчувствен поглед, след това угася светлината и захвърля вестника на задната седалка.

— Забеляза ли онова там? — внезапно ме пита тя и сочи към отсрещната страна на моста.

— Кое?

— Онова? Погледни! Боже, какво е това, мамка му?

Обръщам глава и присвивам силно очи.

— Кое? В Мърси ли?

— Да, на няколко метра от левия бряг.

— Нищо не виждам. Тъмно е като в рог. Какво би трябвало да виждам?

— Това — казва тя с нисък рязък шепот.

Мили е свалила блузата си и се плези на старчоците в микробуса. Една жена със синя коса и с устни, оформили съвършено „О“, закрива с ръка очите на съпруга си. И двамата са направо стъписани.

— Исусе Христе, Мили! Какви ги вършиш, да те вземат мътните? Ще получат инфаркт!

Тя смуче силно единия си пръст и започва да си играе с лявото си зърно.

— Навсякъде има камери. Веднага се обличай.

Пресягам се назад, вземам вестника от седалката и го мятам върху циците й. Тя го избутва и двамата се сборичкваме, докато се опитвам да вдигна пуловера й от земята. Лакътят ми неволно натиска клаксона. Микробусът запълзява напред.

Всички зяпат. Неясни очертания на ужасени лица и размахани пръсти. И като че ли не стига това, ами тя си маха колана на седалката, извива се и притиска гърди към стъклото.

Отмествам поглед, извивам врат толкова силно, че за малко да излезе от ставите си, и закривам лице с ръката си. Колите в нашата лента се поместват съвсем малко напред. Аз оставам на място, съпровождан от рев на клаксони, и чакам да се отвори място в съседното платно. Никой скапаняк не иска да ни пусне. Имам два варианта. Еднакво мъчителни. Да остана на място известно време, да оставя микробуса да подмине и да се справя с пътния гняв на шофьорите отзад, или да продължа да се движа успоредно на микробуса и да рискувам да се появя в заглавията на утрешния брой на „Ехо“. Вече си го представям. „Пенсионер умира от шок заради разголена мацка“. Ан Мари направо ще ни убие. Застивам неподвижен.

— Край на представлението. Престани да се лигавиш и си облечи пуловера. Или ще обърна на следващата отбивка.

Тя просто седи предизвикателно и се кефи на суматохата, която предизвиква. Шофьорът отзад започва да прави неприлични знаци с шеметна бързина. Започвам да губя търпение. Бързо. Заради Мили, но повече заради шибаняка отзад. Най-сетне в съседното платно се отваря място между камион и червена корса. Намъквам се веднага, а жената в корсата прави гримаса. Не й обръщам внимание. Просто изпитвам облекчение, че камионът отпред ни е скрил от поглед. Лицата на онези, човече! Горките дърти душици.

Докато се съвзема от изпитанието, Мили е навлякла пуловера си и отново е издула бузи.

— Защо беше всичко това, мамка му?

Тя свива рамене, изсумтява и отвръща:

— Усмихнах се на онази възрастна двойка, а те не ми обърнаха внимание.

— Може да са били слепи, за бога!