Хелън Уолш - Кучка

Зарязвам автобуса и се прибирам вкъщи пеша, по-щастлива, отколкото когато и да било през последната година, а докато стигна парка, вече съм ужасно развълнувана заради бъдещето и съм се помирила с миналото. Дори съм си направила план за ненаписаните есета и всъщност нямам търпение да ги напиша. Поне онова за Джако. Трябва да препиша пасаж по избор от „Ромео и Жулиета“ в стила на някой съвременен автор. Още не съм решила кой блестящ откъс от Шекспир да опороча, обаче със сигурност ще се преобразя в Келман. В ранния Келман. От времето, когато е написал „Изгаряне“, любимия сборник с разкази на Джейми. Той ми подари книгата за петнайсетия ми рожден ден. Захвърлих я на деветнайсетата страница, понеже бях на диета на Бронте и на Остин, Келман ми се стори тъп и безсмислен. Точно като Достоевски. Година по-късно Джейми ме запозна със Селби. Бях зашеметена. Той ме накара да изровя Келман и да му дам втори шанс. Започнах да го чета в автобуса за училище, пропуснах спирката и се возих чак до универсалния магазин „Бутъл“. Всяка страница беше от огромно значение и изпълнена със смисъл. Келман се оказа гений.

Паркът е великолепен. Мирише на есен — въздухът е прозрачен над влажната трева и над загниващите листа, духа силен вятър с вкус на зима. До езерото забелязвам Рег, собственикът на видеотеката в края на улицата ни. Бере кестени от едно дърво, разцепва ги с джобно ножче и ги събира в една найлонова торба. Подвиквам му, обаче вятърът отскубва дъха ми и запраща думите обратно зад мен. През лятото езерото и градините са ужасно занемарени. Всичко е диво и неподдържано. Ако мама беше тук, щеше да стисне неодобрително устни и да промърмори нещо. Татко щеше да кимне в мълчаливо съгласие, обаче дълбоко в себе си би харесал избуялата трева и рошавите храсти, а също и пътеките, които те подмамват на запад, а след това те запокитват на изток. Хаотичната прелест щеше да му допадне.

Откъслечни гласове долитат по вятъра. Някакъв мъж крещи, шумна дрязга между две кучета, писъците на някакви ученички, които играят футбол или нещо друго с топка. Паля цигара и тръгвам със стегната крачка покрай порутеното кафене и покрай езерото с патиците към Палм Хаус. Впервам поглед в сияйната и съвършена цялост на сградата. Така непокътната, толкова първична. Вдигам от земята голям лъскав кестен и го мятам по един голям прозорец. Много далеч от целта.

Поемам по странична алея, успоредна на буйния поток чак до игрищата в северната част на парка, където пътеката извива под прав ъгъл към централното езеро. Вървя с ниско наведена глава, обмислям есетата си, спокойна и удобно сгушена. Когато вдигам поглед, виждам игрище, което гъмжи от размахани млади ръце и крака. Момичешки ръце и крака, голи и приятни за гледане. Момичета на четиринайсет-петнайсет години, облечени с бели фланелки и тъмносини потници, се канят да започнат хокеен мач. Намирам си безопасно място, откъдето да ги наблюдавам — една влажна пейка, покрита с коричка от изпражнения на гълъби. Повечето от тях несъмнено не са нищо особено — ще пораснат и ще се превърнат в невзрачни жени, обаче всички те, дори онази с голямата червенокоса глава, притежават хипнотична сексуална привлекателност, присъща изключително и единствено на жанра „тийнейджърки“. Две от тях се мотаят встрани от игрището. Резерви. По-ниската стои леко разкрачена и поклаща бедра. Лицето й е обикновено и хубаво. Празно платно, без история. Другата е с гръб към мен. Краката й са дълги, загорели и изваяни, а задникът й е налят, но тесен. Тениската й е поне два номера по-малка и подчертава тънката й талия и силния й гръб. Каква стойка само — непринудена, опасна, сластна. Това е жестоко. Знае какво притежава и че е способна да изтръгне сърцето ти и да го накъса на парченца. Седя, зяпам я и се надявам да зърна лицето й.

От небето руква неочаквана бяла зимна светлина и тя извръща глава към сиянието. Заслонява лицето си с ръка. Небето си прибира обратно слънцето и тя сваля ръка, но сега вятърът е подгонил косата й пред лицето. Прибира я с пръсти и отново се обръща. Мамка му! Седя още двайсет минути и ми се иска момичето да се обърне, преструвам се, че се интересувам от играта, очите ми са като гъсеници, които дълбаят две дупки в дупето й. Все повече се надявам лицето й да не е толкова прекрасно, както подсказват тялото и позата й.

Температурата малко пада, небето провисва и се раздува и аз внезапно се чувствам глупаво, задето седя там, но нуждата да зърна лицето й ме разяжда. Мамка му! Ще отида право при нея. Прибирам косата си в рошава опашка, паля цигара и се замъквам към отсрещната страна на игрището. Разделя ни въртоп от тела. Като ученичка бях много добра на хокей. Беше един от малкото спортове, в които участвах охотно. Мразех всички останали и някак успявах да ги избегна чрез комбинация от наранявания, жестокост и предумишлена непопулярност, за да не ме избере никой капитан.