Хелън Уолш - Кучка

— Видях това, Мили. Гледай да не я изгубиш — не е моя.

— Добре, няма — казвам аз и затварям вратата зад гърба си. И двамата знаем, че ще го направя.

Седя до прозореца на столовата и гледам небето. Страшно е красиво, човече. Грамадно и мрачно, и адски тържествено. Маниашко и потискащо. Извиквам името й на екрана на мобилния си. Трябва да оправя нещата. Един от двама ни трябва да го направи. Става глупаво. Показалецът ми се поколебава над зеленото копче, обаче след това застива над червеното. Не мога да го направя. Вече нямам нерви за щуротиите й. Лапвам голяма хапка пай, който е само тесто, няма никакво месо, облягам се назад и се зазяпвам в гробовното небе. Майната ти, Мили. Направо ми бъркаш в мозъка.

Вземам телефона и отново намирам номера й.

Минаха три седмици, откакто се целеше с камъни по прозореца ми. Трябваше да изляза при нея, ама как? Ан Мари беше при мен, къщата беше с главата надолу от купона — просто не можех да поканя Мили вътре. Видях я как си тръгва. Почувствах се ужасно, наистина. Да я гледам как се отдалечава по улицата с ниско наведена глава и пъхнала ръце в джобовете си. Почувствах се като загубеняк. Върнах се в леглото и просто си лежах и мислех за мен и за Мили, и как всичко се обърка. Имало е моменти, когато ритъмът и моделът на приятелството ни са се променяли. Например, когато преживяваше онази травма заради раздялата на майка си и на баща си, обаче помежду ни винаги е съществувало някакво усещане за постоянство, което ни гарантираше, че можем да продължим точно там, откъдето сме спрели. Приятелството ни беше неуязвимо. Сега изведнъж ми се струва, че ме е разлюбила. Все едно е пораснала и си е дала сметка, че е било просто едно лудо младежко увлечение. Точно както ми се случи с Шон преди пет години. И вместо да сложиш край, просто държиш всичко на безопасно разстояние и се надяваш, че съдбата или географията ще разширят пропастта и че краят на приятелството няма да се свързва с нищо неприятно. Просто ще прекъсне съвсем безболезнено — отчуждавате се и толкоз.

Само че аз все още не искам да се отчуждаваме. Честно казано не го искам нито сега, нито когато и да е. Твърде много има зад гърба ни и твърде много има пред нас. Малката скиталка ужасно ми липсва, наистина. Трябва да оправя нещата, мамка му.

Отново извиквам името й на екрана. Натискам зеленото копче с показалец и вдигам телефона към ухото си с огромна буца, заседнала в гърлото.

Звъни ли, звъни. Представям си я как се взира в екрана и се надява, че следващото звънене ще е последно, че просто ще прекъсна разговора. Още едно иззвъняване и точно това ще направя. Ще прекъсна разговора.

— Ал-ло?

Звучи като дете, наистина — мъничка, крехка и каква ли още не. Иска ми се веднага да отида при нея и да я прегърна. Преглъщам мъчително.

— Здрасти, бейби, обажда се голямото ти приятелче. Трябва да отивам на една среща, затова ще бъда кратък. Чудех се… ами не съм те виждал цяла вечност. Искаш ли довечера да хапнем някъде?

— С теб?

— Не, бейби, със скапания Били! Май той е новият пич в живота ти…

Следва кратко мълчание. Прецаках всичко. Ама че тъпа ревнива забележка изтърсих!

— Много ще се радвам, Джейми. Нямаш представа колко…

Слава богу, мамка му! Сърцето ми направо подскача от облекчение.

— Добре тогава, ще те взема в шест.

— Благодаря ти, че си спомняш, Джейми.

Какво да си спомням? Отчаяно търся какво да ми подскаже, обаче тя продължава:

— Цели шест години, а? Шантава работа, нали? Все едно е минала цяла вечност — откакто за пръв път цъфнах у вас.

Мамка му! Точно така!

— Знам, бейби. Точно така. Чудех се как да го отпразнуваме. Мислех си дали да не отидем на доковете и просто да си поседим. Ти, аз, бира и цигари. Тази нощ реката ще е адски готина. Или да направим като миналата година — да отпрашим за Уелс и…

— Да! Хайде да го направим. Не мисля, че ще мога да понеса града тази вечер.

— Добре тогава, да видим. По кое време трябва да си в университета утре?

— Не трябва.

Не й вярвам, ама никак, обаче няма как да я накарам да се откаже. Не и днес.

— Добре, значи се уговорихме, хлапе. Ще идем да глътнем по едно хапче на върха на Сноудон, нали така?

— О, Джейми, толкова се вълнувам!

— Знам. Ще те взема в шест.

— Нямам търпение. О, Джейми, видя ли колко убийствено е небето?

— Мислех, че изобщо няма да го споменеш. Направо дъхът ти спира, нали? Вратът ми се схвана да го гледам.

Затварям телефона, обаче сърцето ми продължава да бие като лудо. Добре свършена работа.