Хелън Уолш - Кучка

Пише рецептата с наведена глава. Не може дори да ме погледне. Достатъчно зле е, че съм сексуално прокажена, обаче това, че вестителят става свидетел на неудобството ми, е вече прекалено. Гледам семейната снимка на бюрото му. Доктор Али, румената му съпруга и петте им дебели деца, до един лепнали на лицето си застиналата усмивка на блажената средна класа. Живота си залагам, че зад лустрото на благоприличието се крие един болен и покварен човек. Много добре познавам такива като него. От ягуарите и мерцедесите по Хоуп Стрийт. Лекари, адвокати и банкери. Гадни, болни хора. Горди съпрузи и горди бащи. Скапани лицемери.

— Партньорът ви запознат ли е с положението?

В момента ме гледа. Посрещам дръзко погледа му.

— Жена е — отговарям. Ставам и се приближавам до бюрото му с възможно най-голямо самообладание. Вземам рецептата от ръката му и излизам.

Не знам дали след това ще мога да понеса простотиите на Кенеди. Не знам дори дали ще успея да я излъжа. Пльоснала се е зад бюрото си със строго изражение и е пъхнала молив в косите си. За миг се спирам на входа, после влизам в стаята. На гърлото ми засяда миризмата на остър парфюм на стара мома.

— Седни, Мили — кани ме тя, обляга се на стола си и сваля очилата си. Сядам, а джинсите се врязват в подутата ми путка. Все още не мога да повярвам — наказание за цял живот заради една-единствена скапана пиянска среща. — Знаеш защо изпратих да те повикат, нали, Мили?

Въздъхвам утвърдително. Тя избягва погледа ми и спира очи върху лист хартия, на който е написано името ми. Фамилното ми име е сгрешено. Питам се дали да изтъкна този факт.

— Вече е шестата седмица от семестъра, а според атестационната ти карта присъствието ти е 47% и си предала всичките си есета със закъснение. Освен това господин Джаксън все още чака една твоя работа, както и аз…

Изключвам и отмествам поглед към прозореца, където сивото небе се вихри буреносно над сивия бетон на града. Гледката от тук е зашеметяваща. Благоговея. Питам се дали Кенеди или другите плюнчовци тук изобщо обръщат внимание на тази красота. Джейми обаче би погледнал към това небе и би се развълнувал. Той би изпитал същия прилив на страхопочитание като мен.

— Просто не мога да ти опиша колко сериозно е всичко това, Мили. Спадът в нивото на работата ти е достатъчно тревожен, но отсъствията ти… — Прави пауза и въздъхва. Едно мускулче се стяга под тлъстата й брадичка. — Всички студенти трябва да присъстват поне на осемдесет процента от занятията, освен ако нямат някаква извинителна причина да ги пропуснат.

— Ама вие видяхте ли какво е небето?

— Какво? — напряга се гласът й. — Мили, нали разбираш, че може да се наложи отново да повториш годината, а ако стане така, ще имаш право само на държавен изпит. А това е много тъжно… предвид оценките ти от миналата година. Представила си се много добре, нали така? Със сигурност можеш да се справиш дори отлично, обаче сега ми се струва, че… — Още една театрална въздишка. — Не ми се искаше да се стига дотам, но ако не представиш медицинска бележка или някакво обяснение за отсъствията си, ще трябва да отнеса въпроса по-нагоре.

Отмествам поглед от прозореца и го впервам в нея. Прилича на един от силуетите в „Нощен патрул“.

— Вижте — казвам аз и примижавам силно, — има причина. — Млъквам и захапвам силно долната си устна. — Случи се нещо лошо. — Поемам си дълбоко въздух и я поглеждам безпомощно. Не мога. Не и Кенеди. — Насилиха ме… Сексуално.

— Мили? — Тя става от мястото си и над мен надвисва огромна маса от страх и загриженост. — Мили боже, Мили! Скъпа! Ти дали…

— Да, съобщих на лекаря си. Доктор Али ме прегледа. Ако ви трябва някакъв документ…

Тя е смаяна. Не знае какво да каже.

— Моля ви, не казвайте на никого, госпожице Кенеди — умолително казвам аз, като се обръщам към нея както трябва. — Моля ви. Не и на господин Джаксън, и особено на татко…

Свеждам поглед към скута си.

— О, Мили, скъпа, разбира се, че няма да кажа и дума. Моля те. Можеш да споделиш с мен каквото поискаш, мило нещастно момиче. Боже господи, това е… Ако мога да ти помогна с нещо…

— Благодаря ви, знаех си, че мога да ви се доверя.

Леко накланям глава, срещам погледа й и отново свеждам очи към скута си.

— О, Мили, колко глупаво от моя страна, че не заподозрях нищо подобно! Трябваше да се досетя, че се е случило нещо… Не се тревожи, за нищо не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

Тя се пресяга към мен и допирът на голата й ръка ме разтърсва и отвращава.