Хелън Уолш - Кучка

— Благодаря ви, госпожице Кенеди. Благодаря ви.

Не мога да кажа, че се чувствам фантастично от случилото се, но какво да се прави? Трябва да изиграеш картите, с които разполагаш.

Хуквам надолу по стълбите, потискам усмивката си, пътем разблъсквам няколко студенти и предизвиквайки суматоха в сградата, минавам покрай русото момиче с изкуствените цици, което седеше до мен в автобуса миналия месец. Приятелката на Покахонтас. Отначало не я познавам. Лицето й е изопнато и е покрито с избледняващи синини, косата й е мръсна и несръчно прибрана на опашка. Не носи грим и челото й е осеяно с грозни петна. Пищните й гърди се губят под един безполезен ръгби анцуг. Усмихвам й се мило, не похотливо, и тя колебливо отвръща на усмивката ми. Обръщам се и я гледам как изчезва в сградата, крехка и без никакъв живец в тялото.

Притичвам бързо през моравата между факултетите по литература и по социология и един градинар с изтормозено лице и с провиснала от ъгълчето на устата му цигара ми подвиква да мина по алеята. Изплезвам му се и се сливам с група студенти, отправили се в същата посока. Разпознавам някои от тях като второкурсници на татко — марксисти и социалисти. Ненавиждам такива като тях. Обикалят града в събота следобед, нахвърлят се върху нищо неподозиращи купувачи, обясняват злините на глобализацията и на експлоатацията на труда в страните от третия свят. Не че не съм съгласна с онова, което говорят, просто мразя цялото това лицемерие. Знам, че след десетина години повечето от тях ще возят облечените си с „Гап“ деца в просторните си автомобили „Рено“ и ще дъвчат сандвичи от „Макдоналдс“. Ще дават вечери за приятелчетата си, които до един ще работят в огромни и безсърдечни глобални компании. Татко смята, че ненужно се паля толкова. Фактът, че повечето от тях се отказват от убежденията, които са имали в университета, не означава, че по онова време не са били искрени. Това е част от търсенето на собствена идентичност.

Глупости.

Чисто лицемерие и това си е.

Татко е в кабинета си и изглежда великолепно и изискано. Носи синята вълнена риза с индийски десен на „Дона Карън“, която му подарих миналата Коледа. Не е закопчал горните две копчета. Спирам поглед на бялата вдлъбнатинка на гърлото му и усещам как нещо пронизва слабините ми. Как да се сърди човек на Покахонтас?

— Случило ли се е нещо? — пита той, без да откъсва поглед от екрана на компютъра.

— Защо винаги очакваш най-лошото? Не може ли да се отбия просто защото те обичам?

По лицето му пробягва усмивка. Проверява нещо в документите от лявата си страна и неистово трака по клавиатурата.

— Парите ли свърши?

— Не.

— Хайде, Мили, казвай колко ти трябват.

— Няма да е лошо да ми дадеш няколко лири, обаче не за това се отбих.

— Ами?

Оставя писалката и се завърта към мен. Изглежда дребен в огромния си кожен стол, но въпреки това е авторитетен и важен. Гордея се с него и ми се иска да го защитавам.

— Питах се дали не искаш да обядваме заедно.

— Днес ли?

— Ами да, след малко. Тъкмо…

— И всичко е наред, не си загазила?

— НЕ, ТАТКО! Просто получих парите от студентския си заем и ми се прииска да те поканя на една супа в „Номер седем“ или нещо подобно.

Лицето му се сгрява от топла усмивка. В татко.

— Страхотно. Какво ще кажеш за два часа?

Отново се обръща, смръщва вежди и преглежда подозрително текста на екрана. Очите ми обхождат кабинета му на зигзаг. Типично за татко. Методичен и въпреки това небрежен. Книгите му, разположени на множество рафтове, са подредени по теми. Върху бюрото му няма и прашинка, само че навсякъде из стаята са разхвърляни празни чаши, по които има засъхнали от седмици следи от течност. Във въздуха мирише на цигари. Червено „Марлборо“.

— Не трябва ли да си на лекция по класическа литература? — пита той, като хвърля поглед на програмата ми, закачена на стената над компютъра ми.

— Да, струва ми се — въздъхвам аз и неохотно ставам.

— Припкай тогава.

— Трябва да й кажеш, така да знаеш. Ще получи много повече от нас, ако оскубе тези щръкнали мустаци. Безобразно е да ги натрапва така на студентите си.

— Моля? — обръща се той и сваля очилата си. — Да не си посмяла да говориш така за моя колежка.

По лицето ми пробягва усмивка. Чувствам се като малко дете.

— Поднасям ви дълбоките си извинения, д-р О’Райли.

— Вън! — подсмихва се той. — Ще се видим в два.

Въздъхвам театрално и забелязвам една книга на масата. „Сексуалната девиантност в следвоенна Великобритания“.