Хелън Уолш - Кучка

Момичето от хокейното игрище отново се промъква в мислите ми и се опитвам да я отърся от косата си с едно рязко движение с кърпата. Бръквам в чекмеджето и изваждам оттам бележник и писалка.

„Татко,

извинявай, че днес те подведох. Ще ти се реванширам.

С обич,

Мили“

Звучи безсмислено и егоистично. Изкуствено. Небрежно.

Обаче е искрено. Поне е искрено.

Първото нещо, което ми хрумва, когато спирам с колата, е, че ме е подвела. Нарочно. В къщата няма никакви признаци на живот. Няколко пъти натискам клаксона и пердетата на съседната къща леко потрепват, а зад тях се показва нечий торс с жилетка. После светлината в стаята угасва. Няколко секунди след това на прозореца се появяват няколко лица. Едното е доста по-едро от другото. Това си е класическо надничане, човече! Не съм виждал подобно нещо от дете. Скапани любопитни шунди. Чакай само да кажа на малката Мили.

Звъня на мобилния й. Не вдига.

След това ми хрумва, че може да е заспала, което няма да й е за пръв път, честно казано. Звъня в къщата. Никакъв отговор. Часовникът на таблото показва шест без пет. Ще й дам време до шест и десет и след това се омитам.

В шест и пет все още няма и следа от малката негодница. Опитвам да звънна и на двата номера отново. Безуспешно. Чукам на вратата. Пак не ми провървява. Връщам се в колата и преглеждам спортните страници на „Ехо“. Онези гадняри все още ни водят с три точки. Още слухове, че ще продаваме Хески.

Шест и седем. Паля двигателя. Честно казано, изпитах облекчение, когато спрях и видях, че къщата е тъмна, само че това си е чисто безгръбначие. През целия следобед стомахът ми е на топка от предстоящата среща с Мили, обаче сега се чувствам по-безпомощен от преди. Просто искам да стигна до дъното на цялата история. Искам нещата да станат, каквито си бяха.

Чакам още две минути и проверявам екранчето на мобилния си за пропуснати обаждания. Нищо. В гърлото ми затрептява съвсем лек гняв, давам на първа и поглеждам в огледалото с намерението да потегля. Обаче на няколкостотин метра отзад виждам една червена подскачаща точица. Фиксирам я с поглед и от амплитудата между вдигането и спускането разбирам, че това е Мили. Пуши напрегнато. В шест и осем притиска лице към потното стъкло. Нацупена уста и леко засрамен поглед. По дяволите, малката скиталка ми е липсвала. Вмъква се в колата и домъква със себе си тежката миризма на бира и на цигари.

— Подкара ли се вече?

— Не! — изломотва тя нацупено. — Ти подрани. Нали каза, че ще дойдеш в шест?

Почуквам с пръст по часовника на таблото.

— Сигурно е виновен часовникът в „Роуз ъф Моузли“ — казвам. — Назад е с петнайсет минути.

Тя пак се намусва, но изражението й бързо се стопява в широка усмивка, когато си дава сметка, че прекрасно съм я разгадал.

— Изпуших само половин цигара.

Щипвам я с обич по бузата. Изглежда зашеметяващо с бежовия си мохерен пуловер, с прилепналите си джинси и без никакъв грим. Косата й е малко по-къса, сресана е прилежно и стига до брадичката. Прическата й малко смекчава чертите на лицето й, прави го не толкова изпито.

Отначало водехме несвързан и разпокъсан разговор, все едно си на втора или на трета среща с човек, с когото сте си допаднали, обаче още не се чувстваш свободно с него. Как е Били? Как е баща ти? Виждал ли си Шон напоследък? Чу ли за типовете, дето спретнали номер на букмейкърите на Ейбърт Роуд? И всякакви други глупости, дето доникъде не водят, обаче въпреки това ми подсказват какво става в главата й. Например душа дава за някаква клюка за Шон, за Лиъм и за хлапето, обаче моментално избягва всякакъв разговор, който може да доведе до Ан Мари или до сватбата. Просто не иска да слуша за това. Например, когато ме пита какво съм правил през уикенда и аз й отговарям, че съм търсил възглавничка за моята бъдеща госпожа, тя се отплесва нанякъде. „Знаеш ли, че е регистрирано двайсетпроцентно увеличение на броя на случаите на гонорея и на сифилис в областта около Мърси?“ Докато стигнем последния светофар на булевард „Спийк“, вече сме изчерпали възможностите за напудрени разговори и над нас се промъква плътна тишина. Тя си седи, зяпа през прозореца, издува ту едната, ту другата си буза и се опитва да изглежда все едно от нищо не й пука. Обаче коляното я издава. Подскача като лудо. Адски нервно тяло има това момиче. Да ви кажа истината, и аз не се чувствам по-различно. Главата ми се върти като бясна, а в гърлото ми са заседнали хиляда и една думи, които просто отказват да се организират в изречения. Накрая тя забелязва на пода броя на „Ехо“, запалва лампичката на таблото, зачита се в първата страница и за известно време мълчанието придобива цел.