Хелън Уолш - Кучка

— Е, в такъв случай не са видели нищо, нали?

Нужно ми е известно време, за да приема нещата откъм смешната им страна, но след като минаваме моста и набираме скорост по отбивката към М-56, просто не мога да спра да се смея вътрешно. Скапаната физиономия на онази със синята коса, човече!

Докато излезем извън града, Мили се опита да се по-лигави, обаче аз поех контрол над разговора и го насочих към по-сериозни теми.

— Е, как вървят лекциите? — питам я аз, съзнавайки че започвам нова досадна тема. Тя отвръща с небрежно свиване на рамене. Мятам й кос поглед и се опитвам да прочета мислите й по наклона на главата и по нацупените устни.

— Как се справя малката ти главица с напрежението на последната година в университета?

— Добре, струва ми се.

— Ти беше същински кошмар по време на матурите, знаеш ли? Мисля, че започнах да оплешивявам през онази пролет.

— Знам — усмихва се тя. — Обаче бях такъв кошмар, защото всъщност исках да си взема изпитите. Исках да вляза в университета.

— А сега вече не ти е интересно, така ли?

Тя се цупи и клати глава.

— Хайде Джейми, скъпи, дай да не започваме пак тази тема.

Опитвам се да сменя темата, обаче просто не мога да се сдържа:

— Не мога, няма да го направя. Просто е адски тъпо да се откажеш точно преди края. Изобщо нямаш представа колко лесно ти се подреждат нещата…

— Джейми, нали каза, че ще престанеш? Защо искаш да ни развалиш вечерта?

В гласа й вече долавям гняв и ми се иска да си бях държал голямата уста затворена.

— Извинявай, миличка.

Стисвам рамото й — крехко и слабо. Тя въздъхва, кръстосва крака, след това пак ги събира един до друг.

— Ти изобщо не си в парчето, Джейми. Нищо не чаткаш. Искам да кажа, че не би трябвало да се обяснявам на най-добрия си приятел, но ако искаш да знаеш, въобще не трябваше да оставам в Ливърпул. Не трябваше да записвам този курс. Искаше ми се… Трябваше да… — Тя се поколебава и изсумтява. — Трябваше да уча социология.

— Дето изучава съзнанието и такива неща?

— Не, това е психология — срязва ме тя.

Извивам вежди и се ухилвам, за да й дам да разбере, че само я бъзикам.

— Повечето са някакви теоретични глупости, преподавани от надути стари парцали, които не са способни да изследват нищо. Само се затварят в мухлясалите си кабинети, гълтат огромни пари от субсидии и предъвкват работата на другите. Това ме вбесява. Обаче има някои, които са адски запалени, направо са страхотни в нещата, с които се занимават. Има един тип, който цели шестнайсет години е изследвал навиците на хората, които правят безразборен секс. Само да видиш дисертацията му. Зашеметяваща е.

— Струва ми се доста откачено.

Тя ме сръгва нежно с лакът.

— Защо не го направи? — питам я.

— Заради татко.

— Какво, искаше да избереш нещо по-академично ли?

— Не! Татко преподава това в Ливърпул, нали? Точно върху това изнася лекции — по криминология.

— На мен ми се струва направо чудесно. Гаранция за успех — ще ти помага с домашните, ще ти дава предварително материалите за изпитите, такива неща.

— Да, ще следи всичко, което правя. И сега е достатъчно зле. Както и да е, вече не им викат домашни, а курсови работи.

Плясвам я по бедрото.

— Е, сигурно можеш да го учиш някъде другаде.

— В Манчестър има хубава катедра по криминология.

— Тогава защо не отиде там? Има предостатъчно боклуци, които можеш да изучаваш.

— Заради татко.

— Да, вече започвам да разбирам какъв е проблемът. Старият Джери е голяма консерва, до дъното на…

— Просто не мога да го оставя сам — прекъсва ме тя. — Не и след като мама…

Замлъква и се обръща към превърналия се в силует пейзаж, който препуска край прозореца. Не мога да намеря нужните думи. Трябваше да го предвидя.

Настава мълчание и отново ни разделя.

Глътваме хапчетата, половин час преди да стигнем до Ланголен. Между другото, там е доста смачкано — скапано градче, пълно с гадни магазини, задушни кафенета и няколко аркади, пълни с похотливи гражданчета, обаче ако тръгнете по А-524 и пътувате чак до планинската верига Сноудониа, ще стигнете до една кръчма с изглед към езерото — с кожени дивани, с истински цепеници в огнищата, с глави на язовци по стените, с тонове наливна бира и джубокс със стара класика от типа на Ню Ордър и Нюман.

Минаваме през долината на Ланголен — нищо не се е променило. Не съм идвал тук от цяяяяяла вечност. Беше преди осем-девет години, а единствените нови неща са един индийски ресторант, няколко малки игрища за футбол, една малка винарна „Йейтс“, а пък минералните бани са се превърнали в мини супермаркет. С Шон и момчетата идвахме тук за по едно чукане. Както е в повечето провинциални градчета, мацките са се изредили на местните пичове поне по три пъти още преди да навършат петнайсет и направо си умират за нещо по-така. Някой от Ливърпул или от Манчестър, който и да е, само не скапаните селянчета. Ау, честно казано, идваха ни малко в повече. Направо ни скапваха. Шестнайсетгодишни мацета с гладки бели лица и ситни евтино изрусени къдрици, които искаха да ги чукаме в дупетата и групово. Идваше ни твърде много, човече, твърде много.