Хелън Уолш - Кучка

Лъкатушим все по-нависоко по склоновете на Сноудониа, които надвисват над нас след някой завой, след това се отдръпват обратно към небето на следващия. Все едно някой размахва лупа пред очите ми. Изневиделица се появява кобалтовосиня светлина. Ченгета. Отбивам. По челото ми избива пот. Край мен профучава волво с огромна скорост — явно познава всеки завой по пътя. Сърцето ми бие лудо. Никога не съм имал проблеми със закона, обаче винаги ме избива пот, като видя ченгета. Дори когато ги мерна по улиците на града посред нощ, винаги ми се струва, че предстоят неприятности. Нали непрекъснато се говори за такива неща? За най-обикновени невинни пичове като мен, които си вървят и не правят нищо нередно, обаче изведнъж се оказват натикани в килия и обвинени в какво ли не. В търговия с наркотици, в некрофилия, във въоръжен грабеж… Отново потеглям и забелязвам, че Мили се подсмихва — чете в мен като в разтворена книга.

Точно когато пътят заплашва да се превърне в тясна пътечка, се появява зле осветена табела „Хубава храна, хубава бира и топло посрещане“, затова правим остър завой по една дълга извита алея, която пресича гората и ни отвежда право до „Кингс Хед“. Нищичко не се е променило — като се почне от чугуненото стъргало за обувки пред вратата и се стигне до мириса на борови иглички и на въглен, който се усеща във въздуха. Гледката оттук е направо поразителна — да ти отвинти главата. Вижда се чак до сърцето на долината, долу до езерото, което искри в електрическото синьо на нощта. По цвета на небето се познава, че ще има страхотно пълнолуние. Защо не взех фотоапарата. Ще стане снимка като за „Нашънъл Джеографик“. Честно ви казвам, ако някой ви сложи превръзка на очите и ви доведе тук, няма да познаете, че сте във Великобритания. Ще си помислите, че сте в Канада, в Русия или някъде другаде. Всъщност имам чувството, че ей сега ще ни нападне някоя мечка. Оставаме за малко на паркинга, мълчим и просто съзерцаваме, попиваме всичко, пушим една цигара двамата и насред обзелата ни еуфория от природата си даваме сметка, че хапчетата изобщо не са ни повлияли. Нищичко. Честно да ви кажа, не бих имал нищо против и просто да обърна няколко халби местна бира и след това да хапна нещо вкусно — шунка и яйца или скариди и пържени картофки, обаче ако се окаже, че са ни излъгали с хапчетата, това направо ще ми съсипе вечерта. Малко вероятно е Шон да ми е пробутал кофти стока. Той купува огромни количества, а никой не е такъв глупак, че да се опита да прецака човек от семейство Флин. С всичките тия йеменци и след завладяването на Гранби…

Когато влизаме, или по-точно, когато влиза Мили, все едно попадаме в сцена от уестърн. Тя кара всички в кръчмата, пълна предимно с възрастни мъже, да замлъкнат. Халбите застиват във въздуха, димът се събира на плътен слой над бара, а после разговорите отново тихо се подемат. Ефектът на Мили. Тя се настанява на едно оръфано кожено канапе в усамотено ъгълче. Над нея очите на един язовец блестят в оранжево от отблясъците на буйния огън. Премятам якето си през облегалката и отивам за напитките. Барманът, когото помня от последното си посещение, изобщо не се е променил. Както и всичко останало тук — неподвластно е на времето. Поръчвам една халба „Стела“ и една халба „Тийкстън“ за себе си и с рестото пускам няколко песни на джубокса — „Джаминг“ на Боб Марли и „Кристал“ на Ню Ордър.

Когато се връщам, Мили си припява, щрака с пръсти и жадно пуши цигара. И двамата сме в страхотно настроение. Отпиваме от бирата си.

— Страхотно е, че правим това. Само двамата. Като едно време, нали?

— Като едно време ли? Не ми пробутвай тия лигави сантименталности, става ли?

— Знаеш ли, мислих си за това по-рано. Как аз винаги използвам миналото като отправна точка за настоящето, а ти винаги използваш бъдещето.

— Като отправна точка ли!

— Да, ти винаги говориш за нещата, които ще правим или трябва да правим, а аз винаги говоря за нещата, които сме правили. Аз съм точно като моя старец. Безнадеждно носталгична.

— Според мен просто ти е трудно да приемеш, че ще махнеш за сбогом на своите двайсет години. Че ще махнеш за сбогом на цял един начин на живот.

— Ти пък много ги разбираш тия неща с годините. Навърши двайсет съвсем скоро, а в птичи години това си е цяла вечност.

— Да, ама не се скапвам от тая работа. Може би наистина преживявам някаква ранна криза на средната възраст. Шегата настрана, ама понякога като се погледна в огледалото, разбирам, че няма смисъл да се залъгвам, мамка му. Изглеждам ужасно стар, Мили. Наистина.