Пол Остър - Лунен дворец

— Той си отива — рече тя тържествено. — Готов е да напусне този свят и ние с нищо не можем да му попречим.

Сестрите работеха на смени по осем часа и именно те му даваха лекарствата и подлогите, следяха интравенозната система, която бе забита в ръката му. С едно-две изключения всички бяха груби и безсърдечни кучки, затова и Ефинг не ги понасяше. Беше им наредил да се мотаят край него колкото е възможно по-малко. И не промени заповедта си до последния ден, когато бе толкова слаб, че не забелязваше никого. Влизаха в стаята му само с конкретна задача, иначе трябваше да стоят отпред, което означаваше, че се излежаваха на канапето, прелистваха списания и пушеха цигари, вечно намусени и потънали в мрачно презрение. Една-две напуснаха демонстративно, други две бяха уволнени. Но като изключим твърдото му поведение спрямо сестрите, Ефинг се беше разнежил до неузнаваемост. От мига, в който се залежа, стана друг човек, напълно незлоблив, сякаш приближаващата смърт го бе прочистила от злъч и отрова. Почти нищо не го болеше и макар да имаше своите добри и лоши дни (в един момент дори изглеждаше като че напълно ще се възстанови, но след седемдесет и два часа състоянието му рязко се влоши), с напредването на болестта постепенно отпадаше, бавно, но неизбежно губеше сили и това продължи, докато сърцето му окончателно спря.

Всеки ден прекарвах часове край леглото му по негово настояване. От нощта на бурята отношенията ни се бяха променили до такава степен, че сега демонстрираше сляпа привързаност към мен, сякаш му бях кръвен роднина. Стискаше ръката ми и шептеше, че съм истинска утеха за него, че много ми се радва. Отначало бях доста скептичен към тези сантиментални излияния, но доказателствата за новооткритата му любов продължаваха да се трупат, затова най-накрая приех, че е истинска. В началото, когато все още имаше сили да води разговор, взе да ме разпитва за моя живот и тогава му разказах за майка ми и вуйчо Виктор, за колежа, за ужасния период, който доведе до пълното ми падение, и как после ме спаси Кити Лу. Ефинг все повтаряше, че се тревожи какво ще стане с мен, след като пукне (изразът е негов), а аз се опитвах да го успокоя, че съм напълно способен да се оправям сам.

— Ти си мечтател, момчето ми — рече. — Акълът ти витае в облаците и като гледам, там ще си остане. Нямаш амбиции, не ламтиш за пари и си повече философ, което значи, че нямаш усет към изкуството. Какво да правя, и аз не знам. Имаш нужда някой да се грижи за теб, да имаш топла храна в корема и малко пари в джоба. А като си отида от този свят, ти пак ще изпаднеш в беда.

— Не, имам някакви планове — излъгах го, за да сменя темата на разговора. — Миналата зима кандидатствах в библиотекарския факултет на Колумбийския университет и ме приеха. Мислех, че съм ти казал. Учебните занимания започват през есента.

— А как възнамеряваш да си платиш таксата?

— Дават ми стипендия, която ще покрива всичките ми разходи. Парите са достатъчно, пък и това е страхотна възможност за мен. Програмата е две години, след което все ще намеря с какво да си изкарвам хляба.

— Фог, не те виждам като библиотекар.

— Може и да изглежда странно, но сигурно от мен ще излезе добър библиотекар. В края на краищата библиотеките имат малко общо с истинския свят. Те са откъснати от него светилища на духовността. В тях ще мога да продължа да си витая из облаците до края на живота.

Знаех, че Ефинг не ми вярва, но в името на нашата новооткрита идилия не каза нищо, не искаше да нарушава крехкия мир помежду ни. И това беше нещо типично за характера му от последните няколко седмици. Мисля, че много се гордееше със себе си, задето можеше да умре по този начин, и сякаш нежността, която беше започнал да показва към мен, идеше да докаже, че все още е в състояние да постигне всичко, което си науми. Въпреки че силите го напускаха с всеки изминал ден, все още вярваше, че контролира съдбата си и не се отказа от тази илюзия докрай — сам беше организирал собствената си смърт и смяташе, че всичко върви по план. Беше обявил, че фаталният ден ще бъде дванайсети май и сега единственото нещо, което имаше значение за него, бе да удържи на думата си. Беше вдигнал ръце пред смъртта и в същото време я бе отхвърлил, с последни сили се мъчеше да я покори, да отсрочи края си така, че да стане неговото. Дори когато вече почти не можеше да говори, когато и най-малкият клокочещ звук в гърлото му изискваше огромни усилия, първото нещо, за което питаше сутрин, щом вляза в стаята, беше коя дата е. Тъй като вече не можеше да следи хода на дните, повтаряше въпроса си през час, през два и така целия ден. На трето или четвърто число от месеца положението му рязко се влоши и по всичко личеше, че няма да изкара до дванайсети. Започнах да го лъжа с датите, за да си мисли, че е в график, като при всеки негов въпрос прескачах с дните напред. Един следобед, когато се чувстваше много зле, за няколко часа смених датата три пъти. Първо му казах, че е седми, после, че е осми и най-накрая, че е девети, но той беше толкова отпаднал и отнесен, че не забеляза разликата. Когато в края на същата седмица състоянието му се стабилизира, аз все още бях напред с датите, затова през следващите два дни нямах друг избор, освен да му повтарям, че е девети. Смятах, че това е най-малкото, което мога да направя за него — да му доставя удоволствието да смята, че е победил със силата на волята си. Каквото и да станеше, щях да го уверя, че животът му е свършил на дванайсети.