Пол Остър - Лунен дворец

— Ако наистина мислиш така — отговорих му, като едва сдържах гнева си, — вземи си парите и си ги набутай отзад. Аз напускам.

За пръв път откакто го познавах, видях как Ефинг направо рухна пред очите ми и взе да се извинява. Беше ужасно драматичен момент, защото, докато ми се оправдаваше и разкайваше, изведнъж ме обзе съчувствие към него. Тялото му трепереше, от устните му се проточи лига, сякаш цялото му същество щеше да се разпадне. Той много добре знаеше, че говоря сериозно, а за него подобна заплаха означаваше край. Молеше ме да му простя, каза ми, че съм добро момче, всъщност най-доброто, което познавал, и че докато е жив, никога повече нямало да ме нагруби.

— Ще ти се отплатя — рече той. — Обещавам да ти се отплатя.

След което, обзет от отчаяние, бръкна в торбичката, извади цяла шепа петдесетдоларови банкноти и ги вдигна във въздуха.

— Ето — каза, — всичките са за теб, Фог. Искам да те възнаградя. Бог ми е свидетел, заслужаваш го.

— Не е нужно да ме подкупваш, Ефинг. Достатъчно добре съм платен.

— Не, моля те, държа да ги вземеш. Приеми ги като премия. Като награда за изключителни заслуги.

— Върни парите в торбата, Ефинг. Всичко е наред. По-скоро бих ги дал на хората, които наистина се нуждаят от тях.

— Но ще останеш, нали?

— Да, ще остана. Приемам извинението ти. Но повече не се опитвай да ми играеш такива номера.

Същата вечер не излязохме — ясно защо. На следващата вечер обаче времето беше ясно и в осем часа се озовахме на Таймс Скуеър, където приключихме с работата си за рекордните двайсет или трийсет минути. Но тъй като беше още рано и защото се намирахме сравнително близо до дома, Ефинг настоя да се върнем пеш. Не бих споменавал тази подробност, ако не беше едно прелюбопитно нещо, което ни се случи по пътя. Южно от Кълъмбъс Съркъл видях млад чернокож мъж, горе-долу на моята възраст, който крачеше успоредно с нас, но по отсрещната страна на улицата. Доколкото можех да преценя, в него нямаше нищо необичайно. Беше прилично облечен и по никакъв начин не си личеше да е луд или пиян. Но в тази напълно безоблачна пролетна нощ вървеше с отворен чадър над главата си. Това само по себе си беше достатъчно нелепо, но миг след това забелязах, че на всичкото отгоре и чадърът му не е в ред — платът бе откъснат от металната рамка и голите спици стърчаха ненужно разперени във въздуха, сякаш носеше огромно, безподобно метално цвете в ръка. При тази гледка не успях да сдържа смеха си. Когато го описах на Ефинг, той също се разсмя. Смехът му беше по-гръмогласен от моя и привлече вниманието на мъжа отсреща. Лицето му веднага разцъфна в широка усмивка и той ни махна да отидем при него под чадъра.

— За какво да стоите под дъжда? — провикна се развеселен. — Елате тук да не се измокрите.

Имаше нещо ексцентрично, но и толкова дружелюбно в предложението му, че сърце не ти даваше да му откажеш. Преминахме на отсрещния тротоар и поне трийсет преки вървяхме заедно по Бродуей под счупения чадър. С удоволствие забелязах колко леко и естествено Ефинг се вписа в разиграваната шега. Включи се, без да задава въпроси, разбра интуитивно, че подобни измислици са възможни само ако всички се преструват, че вярват в тях. Името на нашия домакин беше Орландо, оказа се, че е талантлив комик, който внимателно заобикаляше на пръсти въображаемите локви, пазеше ни от дъждовните пръски, като наклоняваше чадъра под различен ъгъл и през цялото време ломотеше като в скоропоговорка, все монолози, пълни със смешни асоциации и игрословици. Това бе игра на въображението в най-чистия й вид — да си представяш несъществуващи неща и да убеждаваш останалите, че ги има. Появата му точно в тази нощ като че допълни с духа си смисъла на онова, което двамата с Ефинг вършехме по Четирийсет и втора улица. Някаква налудничавост беше обхванала града. Нашите петдесетдоларови банкноти се разхождаха наоколо в джобовете на непознати хора, уж валеше, но всъщност не капваше и капка, а внезапният порой, който се изля, въобще не ни намокри.

Сбогувахме се с Орландо на ъгъла на Бродуей и Осемдесет и четвърта улица, тримата раздрусахме ръцете си с обещанието да си останем приятели за цял живот. Преди да се отдалечи, Орландо протегна ръка да провери дали вали, замисли се и заяви, че дъждът е спрял. Без колебание затвори чадъра и ми го подари за спомен.

— Вземи, човече — рече той. — Не е зле да го имаш. Не знаеш кога ще ливне отново, а пък аз не искам да се намокрите. Така е с времето, непрекъснато се променя. Ако не си готов за всичко, значи не си готов за нищо.