Пол Остър - Лунен дворец

— Хм — току изсумтяваше Ефинг, докато ме слушаше с най-голямо внимание. — Какъв час предлагаш тогава?

— Привечер. След като работният ден е приключил, но още не е много късно, за да не се окажем сами в някоя безлюдна улица. Да речем между седем и половина и десет.

— С други думи, след като сме яли. Нещо като след вечерна разходка.

— Точно така.

— Добре, Фог, съгласен съм. Значи ще се скитаме по здрач, двама Робин Худовци, излезли на лов, готови щедро да възнаградят всеки случайно срещнат несретник.

— Трябва да помислиш и за транспорта. Това е огромен град и понякога ще се отдалечаваме на километри от дома. Ако сме пеш, ще стане ужасно късно, докато се приберем. А ако ни се наложи да изчезнем много бързо, може и да закъсаме.

— Това са глупости, Фог. Нищо не може да ни се случи. Ако се умориш, ще махнем на първото такси и толкоз. Ако ти се върви, ще вървим.

— Нямах предвид себе си. Просто искам да се уверя, че знаеш какво правиш. Мислил ли си за това да наемеш кола? Тогава бихме могли да изфирясаме на секундата, ако се наложи. Само скачаме в колата и шофьорът потегля.

— Шофьор ли? Това е абсурдно! Цялата идея си губи смисъла.

— Не виждам защо. Целта ни е да раздадем парите, но това не означава, че трябва да се шляем по студа. Ще бъде глупаво да се разболеем заради щедростта си.

— Аз пък предпочитам да се шляя, да участвам в ситуациите, които ще възникнат. Това няма как да стане, докато се возя в кола. Човек трябва да е навън, на улицата, да диша въздуха като останалите.

— Беше само едно предложение.

— Запази предложенията за себе си. От нищо не се страхувам, Фог, твърде стар съм за това и колкото по-малко се боиш за мен, толкова по-добре. Ако си с мен, хубаво, ако ли не — прав ти път! Но щом веднъж кажеш, че си с мен, значи ще ме слушаш и ще мълчиш. Тая работа ще я свършим, както аз кажа, пък да става каквото ще.

Първите осем вечери всичко мина гладко. Двамата решихме единодушно, че трябва да се спазва йерархия в благодеянието и той ми даде свобода да действам по свое усмотрение. Идеята беше не да се дават пари на всеки, който се случи да мине покрай нас, а да се подходи съвестно и избирателно, да се подпомогнат онези, които най-много заслужават, тоест да се прицелим в най-нуждаещите се. Значи бедните са за предпочитане пред богатите, сакатите са пред здравите, лудите пред нормалните. Установихме тези правила още в началото и като се има предвид естеството на нюйоркските улици, не ни беше никак трудно да ги следваме.

Когато им давахме пари, някои хора направо падаха на колене и започваха да плачат, други избухваха в истеричен смях, трети не казваха нищо. Беше невъзможно да се предвиди реакцията им, затова много скоро си наложих да нямам никакви очаквания по отношение на поведението им. Имаше и подозрителни, които смятаха, че се опитваме да ги измамим — един от тях стигна дотам, че скъса парите, а неколцина други ни обвиниха, че сме фалшификатори; имаше и алчни, които смятаха, че петдесет долара не стигат, трябвало повече да им дадем, имаше и самотници, които се лепваха за нас и не искаха да си тръгнат, имаше и веселяци, които веднага ни предлагаха да ни почерпят с парите, и отчаяни, които пък настояваха да ни разкажат историята на живота си, и артистични, които тутакси започваха да пеят и танцуват от благодарност. За най-голямо мое учудване нито един от тях не се опита да ни ограби. Най-вероятно просто сме имали късмет, въпреки че трябва да кажа и нещо друго — винаги се движехме много бързо, никъде не се помайвахме, не се застоявахме. Почти през цялото време раздавах парите на улицата, но на няколко пъти влязохме в долнопробни кръчми и кафенета — Бларни Стоунс, Бикфордс, Чок Фул О’Нътс — където плеснах по една банкнота пред всеки от насядалите на бара. „Раздаваме усмивки!“ — виках през цялото време, докато теглех парите от пачката, колкото е възможно по-бързо, и още преди смаяните клиенти да проумеят какво става, изхвърчавах обратно на улицата. Давах пари на пачаври и проститутки, на пияници, скитници и хипита, на безпризорни деца, просяци и хроми — цялата паплач, която изпълзява и задръства булевардите след залез-слънце. Четирийсет подаръка се връчваха всяка вечер и това не ни отнемаше повече от час и половина.

На деветата вечер валеше и двамата с госпожа Хюм успяхме да убедим Ефинг да си остане вкъщи. Продължи да вали и на следващата вечер, но вече нищо не бе в състояние да го задържи у дома. Не го интересуваше дали ще хване пневмония или не, каза, че го чакала работа и, за Бога, той щял да си я свърши. Предложих му да изляза сам, без него, след което да му дам пълен отчет за случилото се — така красноречив, че да се почувства сякаш е бил с мен. Невъзможно, отсече той, трябвало да присъства лично. Освен това откъде да е сигурен, че няма да задигна парите? Какво ми пречело да се помотая навън, после да се прибера и да му пробутам няколко вълнуващи историйки. Нямало как да установи дали казвам истината.