Пол Остър - Лунен дворец

Щом излязохме навън, накара ме да го заведа на едно от уличните островчета по средата на платното на Бродуей. Възможно най-шумното място, и от двете ни страни фучаха коли и камиони, но този грохот изглежда не смущаваше Ефинг. Попита ме дали има някой на пейката и когато го уверих, че няма никой, ми каза да седна. Този ден носеше тъмните си очила, а торбичката притискаше към гърдите си с две ръце, от което изглеждаше още по-неестествен, не приличаше на човек, а на някакво гигантско колибри, току-що довтасало от космоса.

— Преди да започнем, искам да обсъдя плана си с теб — рече той. — В банката не беше удобно да разговаряме, а пък в апартамента се опасявам, че онази досадна жена може да ни подслушва. Ти сигурно се чудиш какво става, но тъй като ще бъдеш мой помощник и съучастник, време е да ти кажа.

— Знаех си, че рано или късно ще стигнем дотук.

— Ето как стоят нещата, младежо. Моята песен е почти изпята и затова през последните няколко месеца гледам да сложа нещата си в ред. Съставих завещанието си, написах некролога си, въобще завързах всички свободни краища — нито един да не виси. Но има нещо, което все още не ми дава мира — бих го нарекъл един голям дълг, — обаче, след като в продължение на седмица-две само за това мислих, решението ми хрумна от само себе си. Преди петдесет и две години, нали си спомняш, намерих торба пари. Взех парите и ги използвах, за да спечеля с тях още пари и от тях живея до ден-днешен. Сега, когато ми остават броени дни, тези пари вече не ми трябват. Какво да правя с тях? Единственият смисъл е да ги върна обратно.

— Да ги върнеш обратно ли? И на кого ще ги върнеш? Братята Грешам са мъртви, а и поначало не са били техни. Откраднали са ги от хора, които никога не си познавал, от напълно непознати. Дори да ги откриеш, по всяка вероятност те всички са вече мъртви.

— Точно така. По всяка вероятност те всички са вече мъртви и не е възможно да открием техните наследници, нали така?

— Нали това ти казвам и аз.

— Каза още, че тези хора са ни напълно непознати. Я помисли за момент. Ако има нещо, което този забравен от Бога град да притежава в изобилие, то това са напълно непознатите. Улиците гъмжат от тях. Накъдето се обърнеш, все непознати. Милиони.

— Не говориш сериозно.

— Разбира се, че говоря сериозно. Аз винаги говоря сериозно. Би трябвало вече да го знаеш.

— Искаш да кажеш, че ще тръгнем из улиците и ще раздаваме петдесетдоларови банкноти на непознати хора, така ли? Ще стане меле. Хората ще полудеят, ще ни разкъсат.

— Не и ако го направим както трябва. Всичко зависи от добрия план, а аз съм го измислил. Имай ми доверие, Фог. Това ще бъде най-великото нещо в моя живот, върхът на моите постижения!

Планът му беше много прост. Вместо да вървим посред бял ден и да раздаваме пари на всеки минувач (което би означавало да се озовем насред огромна неуправляема тълпа), щяхме да провеждаме светкавични партизански нападения в някои предварително и много внимателно подбрани райони. Цялата операция трябваше да приключи за период от десет дни, не повече от четирийсет души щяха да получат пари на едно излизане, което би трябвало да намали риска от злополуки до минимум. Аз щях да нося парите в джобовете си и ако някой се опита да ни ограби, най-многото, което би могъл да задигне, щеше да бъде две хиляди долара. Междувременно останалата част от парите щяха да бъдат вкъщи, на сигурно място. Щяхме да кръстосаме целия град, така рече Ефинг, но никога нямаше да се появяваме в съседни квартали в два поредни дни. Единият ден в северната част на града, на другия — в южната; Ист Сайд в понеделник, Уест сайд във вторник. Никъде не трябваше да се задържаме дълго, за да не могат хората да научат какво правим. А що се отнася до квартала, в който живеехме — в него въобще нямаше да действаме. Значи ставаше дума за проект от типа „случва се веднъж в живота“ и цялата акция трябваше да приключи, преди някой да се е усетил.

Веднага разбрах, че нищо не мога да направя, за да го спра. Беше твърдо решен да изпълни намерението си и затова вместо да го разубеждавам, се заех да обезопася плана колкото е възможно по-добре. Казах, че хрумването му не е лошо, но всичко ще зависи от времето на деня, което ще изберем за нашите набези. Следобедите, например, не са най-добрият избор. Тогава има твърде много хора по улиците, а най-същественото е да връчим парите на всеки поотделно, без другите да забележат какво правим. Само по този начин ще можем да предотвратим евентуални сблъсъци и злополуки.