Пол Остър - Лунен дворец

— А какво бе станало с жена ти? Не разбра ли поне с нея какво се е случило? Не би било много трудно да научиш дали е родила син или не. Сигурно има стотици начини да се добереш до такава информация.

— Така е. Но си бях обещал да не разпитвам за Елизабет. Бях любопитен, разбира се, но в същото време не исках отново да отварям старата кутия с червеи. Миналото си е минало и тази врата я бях тръшнал завинаги. Дали бе жива или мъртва, дали се бе омъжила повторно или не — какво щеше да ми помогне всичко това? Бях си наложил да стоя в сянка. Този подход ми причиняваше голямо напрежение, но и непрекъснато ми напомняше кой съм, помагаше ми да не забравям, че сега съм вече друг. Да няма връщане назад — това беше най-важното. Без да съжалявам, без да се вайкам, без сълзливи сантименталности. Като отказвах да науча нещо повече за Елизабет, аз всъщност укрепвах собствената си воля.

— Но си искал да научиш нещо повече за сина си.

— Това е друго нещо. Ако съм бил отговорен за създаването на човешко същество, мое право е да знам за това. Просто исках да съм наясно с фактите, нищо повече.

— Павел успя ли бързо да събере информация?

— Много бързо. Откри къде се намира Соломон Барбър, а именно в някакъв забравен и от Бога колеж в Средния запад — Айова ли беше, Небраска ли, вече не помня. Павел му написа писмо във връзка е неговите книги, писмо на почитател, така да се каже. След което всичко стана съвсем лесно. Барбър изпрати много мил отговор, Павел пак му писа да каже, че има път през Айова или Небраска и би било чудесно да се видят. Минавал уж случайно, разбира се. Ха-ха! Сякаш има такова нещо като случайност. Барбър отговори, че с удоволствие ще го посрещне и така стана работата. Павел взе влака за Айова или Небраска и се върна с всичко онова, което исках да зная.

— А именно?

— А именно, че Соломон Барбър е роден в Шорам, Лонг Айланд през 1917-а. Че баща му е бил художник и е умрял отдавна в Юга. Че майка му също е починала през 1939-а.

— Същата година, когато си се върнал в Америка.

— Точно така.

— И после?

— И после какво?

— Какво стана после?

— Нищо. Казах на Павел, че съм променил решението си и няма да основавам фондация, с което въпросът приключи.

— И никога не си изпитвал желание да го видиш? Трудно ми е да повярвам, че си махнал с ръка и толкоз.

— Имах си причини, младежо. Не си мисли, че ми е било лесно, но издържах. Издържах въпреки всичко.

— Колко благородно.

— Да, много благородно. Като същински принц.

— И сега?

— Въпреки всичко, успях да го „държа под око“, така да се каже. Павел продължи да си пише с него и редовно ме осведомяваше с какво се занимава и къде се намира. Затова ти разказвам всичко това. Има нещо, което искам да направиш, след като умра. Адвокатите, разбира се, могат да уредят нещата, но аз държа ти да свършиш тази работа. Ти ще се справиш по-добре от тях.

— Какво си намислил?

— Ще му оставя пари. Разбира се, ще има нещо и за госпожа Хюм, но останалото е за сина ми. Клетият мухльо така е оплескал живота си, че дано парите му помогнат поне от малко. Дебел, бездетен, без жена, съсипан нещастник, крачеща развалина. Надарен е с акъл, не му липсват и способности, но кариерата му представлява низ от мъчителни провали. Изхвърлили го от първата му работа, говоря ти някъде между четирийсетте и петдесетте години, след шумен скандал — забъркал се в някакво прелюбодеяние с една от студентките си, — след което, тъкмо вече се поизправил на крака, ударила го кампанията на Маккарти и рухнал до дъното. Цял живот преподава в най-затънтените колежи, които можеш да си представиш, в градчета, за които никой никога не е чувал.

— Звучи доста патетично.

— Точно така. Патетично. Стопроцентова жалка патетика.

— Но какво мога да направя аз? Ти му оставяш парите в своето завещание и адвокатите му ги предават. Всичко е пределно ясно.

— Искам да му изпратиш моята автобиография. Защо мислиш, че работихме така усилено над нея? Не за да убиваме времето, момче, а с определена цел. Когато върша нещо, аз винаги имам цел, запомни това добре! Като умра, ще му я изпратиш заедно с придружително писмо, в което ще му обясниш как е била написана. Ясно ли е?

— Не съвсем. След като най-старателно си го избягвал от 1947-а насам, не разбирам защо сега изведнъж толкова ти е домилял. Наистина не виждам много смисъл в това.

— Всеки има право да знае миналото си. Не мога да направя много за него, но толкоз мога.

— Дори ако той предпочита да не го знае?