Пол Остър - Лунен дворец

Продължи да разказва историята си още две-три седмици, но тя вече не приковаваше вниманието ми както преди. Основните моменти в нея ми бяха малко или повече известни — вече нямаше нито тъмни тайни, нито неразкрити истини. Големият поврат в живота на Ефинг бе настъпил в Америка, в годините между заминаването му за Юта и злополуката в Сан Франциско, а след пристигането в Европа историята му се превърна в нещо най-обикновено — хронология на факти и събития, разказ за отминаващото време. Усетих, че и той си дава сметка за това и макар да не го каза направо, стилът на описанията му взе да се променя, изгуби онази прецизност и искреност, която ме завладяваше в по-ранните епизоди. Ефинг започна да се отклонява от темата, да си измисля, често изпускаше нишката на мисълта си и дори изпадаше в явни противоречия. Веднъж твърдеше, че през тези години бездействал — четене на книги, игра на шах, дълги часове в парижките бистра, — а после се отмяташе и ми разказваше за заплетени търговски сделки, за това, че рисувал картини, които впоследствие унищожил, че станал собственик на книжарница, че работел като шпионин, че набирал средства за републиканската армия в Испания. Беше ясно, че лъже, но го правеше по-скоро механично, отколкото от желание да ме заблуди. Към края с най-топли чувства ми описа приятелството си с Павел Шум, после взе да ми разправя в страхотни подробности как продължавал да води полов живот въпреки състоянието си, впусна се в няколко отегчително дълги тиради, в които ми изложи схващанията си за вселената — енергията на мисълта, общия произход на материята, прераждането на душите. През последния ден ми разказа как двамата с Павел успели да се измъкнат от Париж преди германците да нахлуят, продължи с историята за срещата с Тесла в Брайънт Парк и най-ненадейно млъкна.

— Стига толкова — рече. — Спираме дотук.

— Остава ни повече от час до обяда — подхвърлих и погледнах часовника над камината. — Ще имаме време да започнем следващия епизод.

— Не ми противоречи, младежо. Щом аз казвам, че сме свършили, значи сме свършили.

— Стигнали сме едва до 1939-а. Остават още трийсет години.

— Те не са важни. Можеш да ги опишеш в едно-две изречения. „След напускането на Европа в началото на Втората световна война, господин Ефинг се върнал в Ню Йорк, където прекарал останалите трийсет години от живота си.“ Нещо от този род. Няма да ти е трудно, нали?

— Значи не става въпрос само за днес. Искаш да кажеш, че с това приключваме цялата ти история, че това е краят, така ли?

— Мисля, че се изразих съвсем ясно.

— Добре, разбирам. За мен нещата остават недоизяснени, но разбирам.

— Нямаме време, глупако, затова. Ако не започнем да пишем този проклет некролог още сега, никога няма да види бял свят.

През следващите двайсет дни прекарвах цяла сутрин в стаята си и съчинявах на стария „Ъндъруд“ различни версии за живота на Ефинг. Имаше кратка версия, предназначена за вестниците, от петстотин скучни думи, които представяха само голите факти; имаше и една по-обширна версия, озаглавена „Загадъчният живот на Джулиан Барбър“, която представляваше сензационно описание от около три хиляди думи, което Ефинг държеше да бъде изпратено след смъртта му до някое илюстровано списание; най-накрая имаше и редактирана версия на пълния запис, историята на Ефинг, разказана от самия него. Тя възлизаше на повече от сто страници и върху нея хвърлих най-много усилия, внимателно премахнах повторенията и грубите изрази, придадох повече острота на изреченията, като се мъчех да използвам разговорните думи така, че да не отнема от силата им, изписвайки ги върху белия лист. Разбрах колко трудна и сложна може да бъде тази работа и в много случаи трябваше буквално да преразказвам цели абзаци, за да остана верен на първоначалния замисъл. Нямах представа с каква цел Ефинг подготвя тази своя автобиография (тя вече не беше некролог в истинския смисъл на думата), но очевидно много държеше на нея и ме притискаше да бързам с поправките, сърдеше се и ми крещеше, когато някое изречение не му харесваше. Всеки следобед, докато редактирах текста, двамата не спирахме да спорим, разменяхме си гръмки фрази и невъздържани обиди по повод на най-дребните стилистични разногласия. Тази работа се оказа изтощителна и за двама ни (два ината, вкопчени в предсмъртна битка), но едно по едно разрешихме различията си и в началото на март приключихме.

На следващия ден върху леглото си намерих три книги. Всичките бяха написани от човек на име Соломон Барбър и макар че когато се видяхме на закуска Ефинг, не спомена нищо за тях, бях сигурен, че именно той ги е оставил. Това беше стилът на Ефинг — заобиколен, неясен, привидно немотивиран, — но вече го познавах достатъчно добре, за да се досетя, че по този начин ми намеква да прочета книгите. Имайки предвид името на автора, очевидно желанието му не беше случайно. Няколко месеца преди това старецът бе използвал думата „последици“ и аз си помислих, че може би вече е готов да говори за тях.