Пол Остър - Лунен дворец

След това преживяване разбрал колко опасности крие положението му. Рано или късно щял да налети на друг човек от миналото и нямало никаква гаранция, че ще се отърве така лесно, както в случая с Ридъл. Нищо чудно следващият да се окаже по-уверен в това, което вижда, по-нападателен в обвиненията си и още преди Ефинг да успее да реагира, оня да плесне истината право в лицето му. На първо време като предохранителна мярка престанал да дава приеми и да приема покани, но много добре знаел, че в крайна сметка това няма да му помогне. Много скоро хората ще забележат, че се е отдръпнал от тях, което на свой ред ще възбуди любопитството им и ще даде път на всевъзможни клюки, а това пък ще му докара нови неприятности. Било месец ноември 1918 г., току след подписването на примирието, и Ефинг знаел, че дните му в Америка са преброени. Бил наясно, ала също така открил, че не е в състояние да направи каквото и да било. Изпаднал в пълна летаргия, не можел нищо да планира, нито дори да помисли върху съществуващите възможности. Обсебен от чувство за вина и от съзнанието за ужасния начин, по който бил проиграл живота си, взел да си фантазира как ще се върне в Лонг Айланд с някаква колосална лъжа за случилото се. Разбира се, и дума не можело да става за подобно нещо, но продължавал да се държи за тази мисъл като удавник за сламка с идеята, че това ще бъде изкуплението му.

С тъпа упоритост си измислял най-различни и съвършено невъзможни изходи от положението, но бил неспособен да предприеме каквото и да било. За няколко месеца се затворил и изчезнал от очите на света, спял денем в затъмнената си стая, а вечер излизал да се шляе из Китайския квартал. Само и винаги в Китайския квартал. Не че много искал да ходи там, но не намерил сили да се откаже. Против волята си тръгнал да посещава публичните домове, вертепите, в които предлагали опиум, и хазартните зали, скрити из лабиринта от тесни улички. Търсел забвение, така ми каза, искал да потъне в падение, равно на омразата, която питаел към себе си. Нощите му се превърнали в миазма от потракващи рулетки, дим и опиум, беззъби китайки със сипаничави лица, задушни бърлоги и неизлечима погнуса. До месец август успял да пропилее една трета от богатството си в подобни похождения и със сигурност щял да продължи така до края, каза ми той, докато парите свършат или докато се самоунищожи, ала в един момент съдбата го докопала и го прекършила надве. Сполетялото го нещастие наистина било внезапно и разтърсващо и му причинило ужасни мъки, но истината е, че нищо друго, освен катастрофална беда не можело да го измъкне от ямата и да го спаси.

През въпросната нощ валяло, така каза Ефинг. Бил прекарал няколко часа в Китайския квартал и вече се връщал към къщи, едва се държал на краката си, натъпкан до козирката с дрога, дори не знаел къде се намира. Било някъде три-четири сутринта, когато взел да изкачва стръмната уличка, водеща към неговия квартал. Спирал за малко до всеки уличен стълб да си почине и да си поеме дъх. Още в началото на пътя си изгубил чадъра и когато стигнал върха, вече бил вир-вода. Дъждът плющял по плочника, а главата му се въртяла в опиумно замъгление, затова дори не чул приближаването на човека, който го изненадал отзад. Както си крачел бавно и тежко, изведнъж усетил като че сграда рухнала отгоре му. Въобще не разбрал какво е — бухалка, тухла или приклад, би могло да бъде всичко. Почувствал само неимоверната сила на удара в основата на черепа, след което се строполил на тротоара. Останал в безсъзнание една-две секунди, а като отворил очи, усетил струя вода в лицето си. Пързалял се надолу по хлъзгавите плочи със страшна скорост, която не можел да намали — с главата напред, по корем, с разперени ръце и крака. Опитвал да се улови за нещо и да спре стремглавото си спускане. Опитвал се, но безуспешно, а и нямало как да се изправи, нито да направи нещо друго, освен да се носи надолу безпомощно. По едно време почувствал, че траекторията му се е променила, че тялото му се е извило под ъгъл спрямо тротоара и всеки момент ще изхвърчи на платното. Стегнал се за предстоящия отскок, но точно когато стигнал ръба на бордюра, неизвестно защо се завъртял на осемдесет или деветдесет градуса и се забил право в уличния стълб. В мига, когато гръбнакът му поел удара от сблъсъка с непоклатимото желязо, чул как нещо прещракало в него и усетил болка, пред която всички други болки бледнеели, толкова гротескна и силна, че тялото му буквално експлодирало.