Пол Остър - Лунен дворец

Останал да спи там, пред входа на пещерата. Когато се събудил на следващата сутрин, веднага се заел с телата. С учудване открил, че не страда от никакви угризения на съвестта, че може да гледа труповете, без да му мигне окото. Извлачил ги един по един от стаята, после надолу по склона и ги заровил до отшелника под канадската топола. Когато свършил и с последния труп, вече преваляло пладне. Изтощен от свършената работа, се върнал в пещерата да похапне нещо и точно тогава, докато си седял на масата и понечил да си налее чаша от уискито на братята Грешам, видял скритите под леглото дисаги. Както ми каза Ефинг, точно в този момент съдбата му отново се извъртяла на сто и осемдесет градуса и кривнала в съвършено нова посока. Дисагите били шест на брой и когато изпразнил съдържанието на първата върху масата, разбрал, че животът му в пещерата е приключил — ей тъй, от раз, както се затваря книга. Върху масата се изсипали пари и след всяка нова торба купчината продължавала да расте. Когато най-накрая ги преброил, само банкнотите били повече от двайсет хиляди долара. Но сред тях имало и много часовници, гривни, огърлици, а в последната торба и стегнато навити на руло облигации за инвестиции на стойност още десет хиляди долара в такива обекти като сребърните мини в Колорадо, компаниите „Уестингхаус“ и „Форд“. Ефинг ми каза, че по онова време това била невероятна сума пари, баснословно богатство. При по-разумно управление на средствата, с тях можел да си изкара цял живот.

И през ум не му минало да върне откраднатите пари, така ми каза, нито за миг не си помислил да отиде при властите и да съобщи какво се е случило. Не защото се страхувал, че ще бъде разкрит, когато разкаже всичко, а просто защото искал да задържи парите за себе си. Това желание така силно го обсебило, че дори не се замислил над онова, което правел. Взел парите, защото били там, защото в известен смисъл чувствал, че му се полагат — и толкоз. Дилемата за добро и зло въобще не стояла пред него. Бил застрелял трима души най-хладнокръвно, което автоматично го отвеждало извън пределите на такива щекотливи въпроси. Така или иначе, съмнявал се, че много хора ще оплакват загубата на братята Грешам. Скоро след изчезването им светът щял да се примири с факта, че тях просто ги няма. Да, светът ще свикне с това, както свикнал да живее и без Джулиан Барбър.

Целият следващ ден прекарал в подготовка за пътуването. Подредил разместените мебели, измил петната от кръв, доколкото ги имало, и складирал записките си в кухненския бюфет. Мъчно му било за картините, но нищо не можело да се направи, затова ги наредил до леглото, всичките обърнати с лице към стената. Минали два-три часа, докато приключи с подредбата, след което излязъл на слънце и използвал остатъка от сутринта и целия следобед да събира камъни и клони, с които да запуши входа на пещерата. Много се съмнявал, че някога ще се върне отново тук, но въпреки това искал да прикрие мястото. То било неговият личен паметник, гробницата, в която заровил миналото си, и в бъдеще, когато спомените го върнат назад, искал да е сигурен, че то още съществува такова, каквото е било навремето. Само по този начин пещерата можела да продължи да му бъде нещо като духовно убежище, дори и кракът му никога повече да не стъпи там.

Същата нощ спал на открито, а на следващата сутрин се подготвил за дългия път. Стегнал дисагите, взел храна и вода и натоварил всичко на трите коня, останали от братята Грешам. После се метнал на единия и докато яздел, се мъчел да измисли какво ще прави оттук нататък.

Минаха цели две седмици, докато ми издиктува всичко това. Коледа отдавна бе дошла и отминала, седмица по-късно приключи и десетилетието. Ефинг обаче не обръщаше внимание на тези важни събития. Мисълта му бе изцяло обсебена от онези времена и той като къртица дълбаеше в собствената си история с неизтощима педантичност, гледаше нищичко да не изпусне, от време на време се връщаше да добави някои съвсем незначителни детайли, спираше се и на най-дребните нюанси в стремежа си да пресъздаде своето минало съвсем достоверно. След известно време престанах да се чудя дали ми казва истината или лъже. Разказът му беше станал доста фантасмагоричен. На моменти Ефинг сякаш не описваше външните обстоятелства, а си измисляше притча, с помощта на която да обясни смисъла на вътрешния си живот. Пещерата на отшелника, пълните с пари дисаги, престрелката в Дивия запад — всичко това изглеждаше някак пресилено, като изсмукано от пръстите, и в същото време самата невероятност на историята бе нейният най-убедителен елемент. Защото подобно нещо просто не можеше да се измисли, а и Ефинг наистина разказваше убедително, с такава очевидна искреност, че се оставих да бъда запленен от думите му и отказах да си задавам въпроса дали всичко това се е случило или не. Въпреки отвращението, което понякога будеше у мен, не можех да не мисля за него като за сродна душа. Това се случи за пръв път, когато стигнахме до епизода с пещерата. В края на краищата самият аз бях живял в пещера и още помнех това странно усещане, а когато взе да ми описва тогавашната си самота, имах чувството, че говори за нещата, които самият аз бях преживял. Собствената ми история беше точно толкова абсурдна, колкото и тази на Ефинг, но бях сигурен, че ако реша да му я разкажа, той ще повярва на всяка моя дума.