Пол Остър - Лунен дворец

В края на март най-сетне пристигнал и първият му посетител. За негов късмет Ефинг седял върху покрива на пещерата си, когато непознатият се появил в подножието на скалите и това, разбира се, му дало възможност да проследи бавното изкачване на дребната човешка фигура, което продължило близо час. Когато мъжът стигнал върха, Ефинг го очаквал с пушка в ръка. Стотици пъти преди това бил репетирал тази сцена, но сега, когато се случвала в действителност, с учудване установил, че е ужасно уплашен. Нямало да продължи дълго, мислел си той, не повече от трийсет секунди, преди да се изясни положението — дали човекът е познат на отшелника или не, и ако е познат, дали Ефинг е успял да се дегизира достатъчно добре, за да може оня да го вземе за когото не е. Ако пък човекът бил самият убиец на отшелника, тогава въпросът за дегизирането отпадал от само себе си. Имало възможност и да е човек от спасителния отряд, някоя изгубена нещастна душа, надяваща се на награда. След няколко мига всичко щяло да се изясни, но дотогава Ефинг нямал друг избор, освен да очаква най-лошото. Давал си сметка, че не стигат останалите му грехове, ами на всичкото отгоре можел да стане и убиец.

Първото нещо, което забелязал, било, че човекът е едър, а веднага след това — че е някак странно облечен. На гърба си носел шарена сбирщина от дрехи — яркочервена кръпка тук, голямо парче от бяло и синьо каре там, на едно място вълнен плат, на друго — дочен. Това придавало на тоалета му доста палячовски вид, като на изгубил се в пустинята цирков артист. Вместо обичайната широкопола шапка, на главата си имал смачкано бомбе с щръкнало бяло перо, а правата му черна коса се спускала чак до раменете. Докато онзи напредвал, Ефинг забелязал, че лявата половина на лицето му е обезобразена — широк неравен белег прорязвал бузата чак до долната му устна. Ефинг решил, че човекът е индианец, но това едва ли имало значение. За него бил по-скоро призрак, шут от нечий кошмар, материализирал се направо от скалите. Мъжът пъшкал от умора, а след като изкачил и последната издатина на скалата, изправил се и се усмихнал на Ефинг. Бил само на три-четири метра разстояние. Ефинг вдигнал пушката и я насочил към него, ала мъжът изглеждал по-скоро озадачен, отколкото уплашен. „Хей Том — провикнал се с провлачения глас на малоумник. — Не ме ли помниш? Аз съм твоят стар приятел Джордж. Без шегички, чуваш ли?“

Ефинг се поколебал за миг, после свалил пушката, без да отдръпва пръста си от спусъка. „Джордж ли?“ — измънкал той едва доловимо от страх да не би гласът му да го издаде.

„Цяла зима не можах никъде да мръдна — обадил се пак едрият мъж. — Затова не съм се отбивал.“

Продължил да крачи към Ефинг и не спрял, докато не стигнал достатъчно близо, за да му подаде ръка. Ефинг преместил пушката в лявата си ръка и протегнал дясната за поздрав. За миг индианецът се загледал в очите му, но опасността бързо преминала. „Добре изглеждаш, Том — рекъл. Много добре.“

„Благодаря — отговорил му Ефинг. — Ти също изглеждаш добре.“

Големият избухнал в дебелашки смях и в този миг Ефинг разбрал, че ще му се размине. Онзи се превивал, сякаш току-що бил чул най-смешния виц на всички времена, а щом можел да го залъже с толкова малко, значи останалото нямало да е проблем. Всъщност най-чудното било, че всичко минало толкова гладко. Приликата на Ефинг с отшелника била доста приблизителна, но затова пък способността му да внушава желаното била толкова силна, че преобразявала и чисто физическите свидетелства. Индианецът бил пристигнал в пещерата с намерение да се срещне с Том отшелника и тъй като не можел да си представи, че човек, който отговаря на името Том, може да бъде друг освен неговия Том, бързо променил фактите в акъла си така, че да съответстват на очакванията му, отдавайки всякакви несъответствия между двамата Томовци на собствената си слаба памет. Нямало нищо лошо в това, че пристигналият бил малко нещо смахнат. А може и да знаел, че Ефинг не е истинският Том. Бил издрапал до върха, колкото да си намери другар за няколко часа, и тъй като открил точно това, очевидно нямал никакво намерение да вземе да разпитва кой по-точно е човекът, предоставил му желаната компания. Нищо чудно и да му е било напълно безразлично дали Ефинг е истинският Том или не.

Прекарали следобеда заедно. Разположили се удобно в пещерата и взели да си свиват цигара след цигара. Джордж бил донесъл торбичка тютюн — това бил обичайният му подарък за отшелника, а Ефинг не спрял да пуши и за секунда, изпадайки в истински транс от удоволствие. След дългите самотни месеци на изолация сега му се струвало доста странно, че седи срещу жив човек, и през първия час — час и нещо установил, че дума не може да обели. Бил забравил да говори, езикът му вече не работел както едно време. Бил станал ленив и тромав, мятал се в устата му като риба на сухо, без да се подчинява на волята му. За щастие, изглежда и истинският Том не е бил бъбривец, защото индианецът май не очаквал нищо повече от някой и друг едносричен отговор. По всичко личало, че Джордж се чувствал много добре. На всеки три-четири изречения отмятал глава назад и започвал да се смее. При всяко разсмиване забравял за какво е говорил преди това и подхващал съвършено нова тема, а това затруднявало Ефинг, защото не успявал да проследи нишката на мисълта му. Някаква история за резервата на индианците навахо внезапно се превръщала в разказ за пиянска свада в кръчма, след което криввала към вълнуващо описание на влаков обир. От всичко казано Ефинг успял да разбере само, че на индианеца му викали Джордж Грозната уста. Така бил известен. Големият нямал нищо против това прозвище. Точно обратното, Ефинг останал с впечатление, че той е много доволен, задето светът му е дал име, което да си е само негово, да не принадлежи на никой друг и да му бъде като отличителен белег. За пръв път в живота си Ефинг срещал човек, който да съчетава в себе си толкова благост и малоумие, затова се постарал да го слуша внимателно и да кима от време на време в знак на съгласие. Един-два пъти на езика му било да попита Джордж дали е чувал наоколо да шета някакъв спасителен отряд, ала успял да потисне желанието си.