Пол Остър - Лунен дворец

Същата нощ извадил материалите си за рисуване и оттогава, докато боите свършили, не спрял да рисува нито за миг. Излизал от пещерата сутрин по изгрев-слънце и прекарвал целия ден навън. Това продължило два месеца и половина, през които нарисувал четирийсет платна. Без съмнение, каза ми той, това бил най-щастливият период в живота му.

Работел под натиска на две деспотични ограничения, като всяко всъщност му помагало по различен начин. Първо фактът, че никой никога нямало да види тези картини. Вместо да го обезсърчи и да обезсмисли усилията му, това предварително заключение му дало усещане за свобода. Сега работел за себе си, необременен от страха пред чуждото мнение. И това било предостатъчно, за да предизвика основна промяна в подхода му към изкуството. За пръв път в живота си престанал да се притеснява за крайния резултат, вследствие на което думите „успех“ и „провал“ изведнъж изгубили своя смисъл. Открил, че истинската цел на изкуството не е да създава красота, а да ти помогне да проникнеш в света, да го проумееш и да намериш мястото си в него. Това, че отделното платно може да има и естетически достойнства, е случаен вторичен продукт на усилието да приемеш предизвикателството и да разбереш същността на нещата. Помъчил се да забрави заучените правила, да погледне на пейзажа като на равностоен партньор, доброволно да се откаже от предварителните си намерения и да се остави на внушенията на случайността, на спонтанния устрем и на потока от самонатрапили се детайли. Вече не се страхувал от пустотата наоколо. Самият факт, че се опитвал да я претвори върху платното, му помогнал да се сближи с нея и тогава усетил как нейното равнодушие става част и от него, така както и той бил част от безмълвната сила на необятните пространства. Картините му били груби, така ми каза, изпълнени с агресивни цветове, и досели в себе си неочакван прилив на енергия, вихър от форми и светлина. Не знаел дали са грозни или красиви, но това вече нямало значение. Били неговите картини и се различавали от всичко, което бил виждал дотогава. Петдесет години изминали от онова време, но все още си спомнял всяка една от тях.

Второто ограничение, макар и от по-различно естество, също му подействало мобилизиращо — рано или късно материалите му щели да свършат. В края на краищата разполагал с еди-колко си туби боя и с еди-колко си платна и тъй като работел, скоро щял да ги употреби всичките. Следователно още от самото начало краят вече се виждал. Докато рисувал, пейзажът сякаш чезнел от погледа му. Това придало особена острота на творбите му от тези месеци. Всеки път, когато приключвал дадено платно, размерите на бъдещето се смалявали и той все по-неумолимо се приближавал към мига, когато бъдещето щяло да престане да съществува. След месец и половина неспирна работа стигнал до последното си платно. Останали му обаче около десетина туби боя. Без дори да се замисли, обърнал платната и подхванал нова серия върху опаката им страна. Това хрумване го накарало да си отдъхне с облекчение и през следващите три седмици се чувствал като новороден. Започнал втори цикъл от пейзажи и заработил с още по-голяма страст, а когато всички платна били изрисувани и от обратната страна, се прехвърлил върху мебелите в пещерата. Рисувал като обезумял върху кухненския бюфет, масата, дървените столове, а щом ги покрил с рисунки, изстискал последните остатъци боя от тубите и започнал работа върху южната стена, нахвърляйки очертанията на панорамно пещерно пано. Искал това да бъде неговият шедьовър, така каза Ефинг, ала боите пресъхнали още преди картината да бъде завършена.

Дошла зимата. Разполагал с още няколко скицника и кутия моливи, но вместо да продължи с рисуването, седнал си на задника и през тези студени месеци се посветил на писане. В един от скицниците записвал собствените си мисли и наблюдения, опитвайки се да предаде с думи онова, което доскоро претворявал в образи, а в друг продължил да води дневник на всекидневието си с точен отчет на изразходваните запаси: колко храна е изял, колко е останала, колко свещи е изгорил, колко са останали. През януари в продължение на цяла седмица не спряло да вали сняг и той с удоволствие наблюдавал как снежинките се сипят върху червените скали, преобразявайки пейзажа до неузнаваемост. Следобед слънцето изгрявало и на места разтопявало снежната покривка, така че цялата местност ставала на петна, а когато извиел вятър, завихрял белите прашинки във въздуха и подхващал с тях кратки буйни танци. Ефинг стоял с часове и наблюдавал гледката, която никога не му омръзвала. Темпото на живота му така застинало, че сега и най-малките промени в него биели на очи. Когато боите му свършили, изпаднал в болезнен период на самовглъбение, но след време открил, че писането може да му послужи като съвсем удачен заместител на рисуването. До средата на февруари вече бил изписал всичките си скицници и не му останала и една празна страница. Противно на очакванията обаче, това не сломило духа му. Вече бил потънал така дълбоко в самотата си, че не чувствал никаква потребност от други занимания. Невероятно наистина, но светът наоколо изведнъж му станал някак предостатъчен.