Пол Остър - Лунен дворец

Знаех, че за него няма надежда, разбрах го още от първия миг, но продължавах да се самозалъгвам и да си мисля, че може да се оправи. Той така и не дойде в съзнание, само от време на време бълнуваше като на сън. Някакъв делириум от нечленоразделни звуци, които не успяваха да се превърнат в думи, но при всяко подобно раздвижване си мислех, че може да дойде на себе си. Сякаш тънко було го делеше от мен, невидима ципа, която го държеше от другата страна на този свят. Говорех му непрекъснато, защото смятах, че гласът ми ще го окуражи, пеех му песни, молех се поне нещичко от това да стигне до съзнанието му и да го пробуди. Но нищо не помогна. Състоянието му се влошаваше. Не можех да го нахраня, само попивах устните му с мокра кърпа, но това не стигаше, организмът му нямаше от какво да укрепне. Виждах как малко по малко силите го напускат. Раната в стомаха му вече не кървеше, но и не заздравяваше както трябва. Стана жълто-зелена и гноеше, цялата му превръзка беше накацана от мухи. Никой в подобно положение не можеше да оцелее.

Погребах го точно там, в подножието на склона. Ще ти спестя подробностите. Как изкопах гроба, как издърпах тялото до ръба на изкопа, как го хвърлих долу и усетих, че нещо в мен се скъса. Мисля, че вече полудявах. Просто отказвах да го заровя. Най-накрая взех да пускам земя върху мъртвото му лице, колкото да го покрия, но това ми дойде прекалено много. Правех го със затворени очи, така разреших проблема, зарових тялото, без да гледам. Нито казах молитва след това, нито се прекръстих. Майната му на тоя Бог, казах си, майната му, няма да му направя това удоволствие. Забих една пръчка в земята и прикрепих лист хартия, на който пишеше: Едуард Бърн, 1898–1916. Погребан от неговия приятел Джулиан Барбър. И започнах да крещя. Това е, Фог. Ти си първият човек, на когото го разказвам. Започнах да крещя и после просто се оставих да полудея.

Този ден стигнахме дотук. Щом изрече това последно изречение, Ефинг спря да си поеме дъх, но преди да продължи, госпожа Хюм влезе да каже, че обядът е готов. След току-що разказаните страхотии смятах, че ще му е трудно да се успокои, но като че разказът не му беше повлиял.

— Хубаво! — рече той и потри ръце. — Време е за ядене. Умирам от глад.

Тази внезапна промяна на настроението ме озадачи. Само преди миг гласът му трепереше от вълнение. Мислех, че всеки момент ще рухне, а ето че вече преливаше от ентусиазъм и добро разположение на духа.

— Ще потръгне работата, момче, ще видиш — каза ми, докато бутах количката му към трапезарията. — Това е само началото, нещо като предисловие. Чакай да загрея и ще видиш. Още нищо не си чул.

Щом седнахме на масата, за некролога повече и дума не се спомена. Обядът премина нормално с обичайните мляскания и сърбания — нито повече, нито по-малко от друг път. Сякаш Ефинг беше забравил, че през последните три часа бе изливал душата си пред мен в другата стая. Любезно разменихме обичайните празни приказки и към края на обяда прегледахме дневния бюлетин за времето с оглед на следобедното излизане. Така продължиха нещата през следващите три-четири седмици. Сутрин работехме върху тъй наречения некролог, а следобед излизахме на разходка. Вече бях изписал повече от дванайсет тетрадки с историята на Ефинг — на ден по двайсет-трийсет нови страници. Трябваше да пиша с голяма скорост, за да не изпусна нещо, затова на места въобще не успявах за си разчета. Веднъж го попитах не може ли да го записвам на магнетофон, но Ефинг отказа. Никакво електричество, отсече, никакви машини.

— Мразя шума на тези адски машини. Само бръмчене и съскане, направо ми прилошава от тях. Единственият звук, който искам да чувам, е писалката ти, която скърца по хартията.

Обясних му, че не съм професионален секретар.

— Не владея стенография — додадох — и после ми е много трудно да си разчитам написаното.

— Тогава си го препиши на пишещата машина, когато ме няма — каза ми той. — Ще ти дам машината на Павел. Красива стара измишльотина, купих я специално за него, когато се върнахме в Америка през трийсет и девета. Марката й е „Ундъруд“. Такива вече не ги правят. Сигурно тежи три тона.

Същата вечер, извадих машината от гардероба в моята стая и я сложих върху масичката за кафе. Прекарвах по няколко часа всяка вечер да преписвам страниците от сутрешния разказ. Досадна работа, но думите на Ефинг все още отекваха в ушите ми и нямаше опасност да ги забравя или преинача.

След смъртта на Бърн той изгубил всякаква надежда. Направил вял опит да се измъкне от дебрите на каньона, но много скоро се залутал из лабиринт от всевъзможни препятствия: остри скали, дълбоки клисури, недостижими зъбери. На втория ден конят му издъхнал, но тъй като нямало дърва да запали огън, месото му било напълно безполезно. Пелиновите храсти, които виреели наоколо, въобще не се подпалвали. Само пушели и пращели без никакъв пламък. За да утоли глада си, Ефинг отрязвал тънки ленти от месото на трупа и ги опърлял с кибритена клечка. Това му стигало за едно ядене, но после пък клечките свършили и той изоставил животното, тъй като не искал да яде сурово месо. В този момент Ефинг бил напълно убеден, че с него е свършено. Продължил да се лута между скалите, мъкнейки след себе си единственото оцеляло магаре, но се измъчвал от мисълта, че с всяка изминала крачка се отдалечава все повече от възможността за спасение. Материалите му за рисуване били непокътнати, но храна и вода имал още най-много за два дни. Това обаче вече нямало значение. Давал си сметка, че дори някак си да оцелее, за него всичко било приключило. Просто не можел да се върне у дома, най-вече заради смъртта на Бърн. Не би могъл да преглътне позора: разпити, обвинения, унижения. По-добре да го мислят за мъртъв, защото по този начин поне честта му ще бъде спасена и никой няма да узнае за неговата слабост, нерешителност и безотговорност. Точно тогава Джулиан Барбър се самозаличил от лицето на земята — там в пустинята, сред скали и ослепителна светлина, той просто зачеркнал себе си. Това решение не му изглеждало чак толкова драстично, защото нямало съмнение, че ще умре, пък и да не умре, все едно бил мъртъв. Никой никога нямало да узнае какво се е случило с него.