Пол Остър - Лунен дворец

Ефинг ми каза, че тогава полудял, но аз не бях сигурен дали трябва да приемам смисъла на тази дума буквално. След смъртта на Бърн в продължение на три дни не спрял да вие и крещи, оцапал лицето си с кръв от изранените ръце — били целите разкъсани от острите скали, — но при дадените обстоятелства не намирах нищо странно в подобно поведение. Самият аз бях крещял по време на бурята в Сентръл Парк, а в сравнение с неговото, положението ми съвсем не беше толкова безнадеждно. Когато човек е изчерпал всичките си сили и възможности, какво по-естествено от това да започне да крещи от отчаяние. Въздухът задръства дробовете му и той не може да си поеме дъх, докато не го изкара навън, докато не го изкрещи с всичка сила. В противен случай би се задавил от собствения си дъх, самият въздух би го задушил.

Сутринта на четвъртия ден, когато бил останал без храна, а в манерката му имало само няколко глътки вода, Ефинг зърнал на върха на една скала наблизо нещо, което му заприличало на пещера. Помислил си, че това ще бъде идеалното място да умре. На сянка, далеч от лешоядите, добре скрит, така, че никой никога да не може да го намери. Събрал сили и започнал мъчителното изкачване нагоре. Минали почти два часа, преди да стигне върха, а когато го покорил, бил накрая на силите си и едва се държал на краката си. Пещерата се оказала далеч по-просторна, отколкото изглеждала отдолу и Ефинг с учудване открил, че не е нужно да се навежда, за да влезе вътре. Разтворил клоните, които закривали входа й, и пристъпил напред. Противно на всякакви очаквания пещерата не била празна. Простирала се шест метра навътре в скалата и била добре обзаведена: маса, четири стола, кухненски бюфет и едно поочукано кюмбе. Виждало се, че тук е живял някой. Вещите изглеждали запазени и всичко било грижливо подредено, като в добре поддържан дом. Ефинг запалил свещта на масата, взел я в ръка и тръгнал към дъното на помещението, оглеждайки тъмните ъгли, където слънчевите лъчи не стигали. До стената отляво зърнал легло, а в леглото — човек. Ефинг решил, че е заспал, но когато се прокашлял, за да обяви присъствието си, не получил отговор. Навел се и приближил свещта до лицето на непознатия. Тогава разбрал, че е мъртъв. Не просто мъртъв, а убит. На мястото на дясното му око зеела голяма дупка от куршум. Лявото око гледало празно в мрака, а възглавницата под главата му била опръскана с кръв.

Ефинг се отдръпнал от трупа, отишъл до бюфета и видял, че е пълен с провизии. Консерви, осолено месо, брашно и други продукти за готвене — човек можел да изкара с тях цяла година. Лакомо се нахвърлил на храната, изял половин хляб и две консерви боб. Щом поутолил глада си, се заел да изхвърли мъртвеца от пещерата. Вече имал готов план, трябвало само да го приведе в действие. Ефинг решил, че старецът трябва да е бил отшелник, който живеел нависоко в планината, и ако това било вярно, значи малцина знаели за неговото съществуване. Всичко наоколо (неразложената плът, липсата на неприятна миризма и още пресният хляб) му подсказвало, че убийството е извършено съвсем наскоро, може би преди броени часове, а това на свой ред означавало, че единственият човек, който знаел за смъртта на отшелника, е самият убиец. Значи нямало пречки да заеме мястото на отшелника, помислил си Ефинг. Двамата били горе-долу на една възраст, горе-долу с един ръст и имали същата светло кестенява коса. Нямало да е трудно да си пусне брада и да се облече с дрехите на мъртвеца. Ще заживее живота на отшелника вместо него, сякаш душата на онзи нещастник е преминала в него. Ако някой дойде да го посети, ще се престори на другия, за да види дали номерът му ще мине. Разполагал с пушка и в случай на опасност можел да се защити, но решил, че общо взето шансът е на негова страна, тъй като един отшелник едва ли се радва на много гости.

След като свалил дрехите на непознатия, издърпал тялото от пещерата и го замъкнал зад скалата. Там обаче го чакала най-невероятната гледка: малък оазис на около десетина метра под нивото на пещерата, тучна трева с две високи канадски тополи, истинско шумолящо поточе и много храсти, чиито имена не можел да назове. Миниатюрна долчинка от живот насред вездесъщата пустиня. Погребал отшелника в меката земя до поточето и изведнъж си дал сметка, че сега за него всичко е възможно. Разполагал с храна и вода, с къща, имал нова самоличност, нов и съвършено необикновен живот. Промяната станала толкова бързо, че още не можел да я осмисли. Само преди час се канел да умира. А сега тръпнел от щастие и докато хвърлял буците пръст върху лицето на мъртвеца, не можел да потисне смеха си.