Пол Остър - Лунен дворец

Здесь есть возможность читать онлайн «Пол Остър - Лунен дворец» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Год выпуска: 2001, ISBN: 2001, Издательство: Колибри, Жанр: Современная проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Лунен дворец: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Лунен дворец»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

След шумния успех на „Нюйоркска трилогия“ големия американски писател Пол Остър е отново на българския книжен пазар, този път с „Лунен дворец“ - ключов за неговото творчество роман, преведен на повече от 30 езика. В него Остър пътешества из цяла Америка – от светския Манхатън до лунната пустош на Дивия Запада, за да разкаже за живота на три поколения американци – от началото на ХХ век до първото кацане на човек на луната. Превратностите в съдбата на измислените герои се преплитат с интересни случки от живота на известни личности в областта на техниката, живописта и финансите от началото на вече изминалия ХХ век и създават живо панорамно платно, изрисувано от писател, приживе обявен за класик.

Лунен дворец — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Лунен дворец», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Скорсби с нищо не облекчаваше живота ни. Вярно, вършеше си работата, упътваше ни, наклаждаше огъня, ходеше на лов, ала не пропускаше случай да ни покаже презрението си, излъчваше страхотна злоба и тя тровеше въздуха наоколо. Непрекъснато се мръщеше, плюеше, мърмореше под носа си и тази негова навъсеност ни потискаше. След време Бърн стана толкова предпазлив, че отказваше да говори в негово присъствие. През деня Скорсби ловуваше, а ние се занимавахме с нашите си работи — младият Теди се катереше по скалите и правеше измервания, докато аз кацвах на някой камък с боите и въглените си, — но по мръкнало се събирахме край огъня и заедно приготвяхме вечерята си. Веднъж, в желанието си да го предразположа, предложих на Скорсби да поиграем на карти. Идеята му допадна, но като повечето глупави хора и той се мислеше за много умен. Реши, че лесно ще ме бие и ще спечели пари. С други думи, не само ще ме бие на карти, но и във всяко друго отношение, тоест ще ми покаже кой командва тук. Играхме на блакджак. Още от началото ми потече страхотна карта и той изгуби шест-седем ръце една след друга. Това разклати самочувствието му и той започна да играе зле, изсипваше се в залаганията, опитваше се да блъфира и непрекъснато бъркаше. Спечелих някъде към петдесет-шейсет долара — цяло състояние за тъпанар като него. Като видях колко се разстрои, реших да поправя злото и великодушно му опростих дълга. Какво ме интересуваха някакви си пари? „Не се ядосвай — казах му, — просто имах късмет. Дай да го забравим, няма за това да се сърдим, я“ — нещо от този род. Оказа се, че точно това не трябваше да му казвам. Скорсби реши, че се държа покровителствено с него, че се опитвам да го унижа. Естествено, гордостта му бе засегната, при това на два пъти. От този момент нататък между нас се породи взаимна омраза и нищо не можеше да я утоли. Самият аз съм неотстъпчив човек, по всяка вероятност вече си го забелязал. Отказах се да търся помирение. Щом иска да се държи като магаре, казах си, нека се цупи до второ пришествие, негова си работа. И така продължихме сред онази необятна пустош, заобиколени от нищото, от ширналата се навред празнота, която нямаше край, но въпреки това се чувствахме като в затвор — сякаш бяхме набутани в една килия с човек, който не вдигаше поглед към нас, просто седеше и само дебнеше да се обърнем, за да ни забие нож в гърба.

Всъщност това ни съсипа. Пустошта е прекалено огромна и след време започва да те поглъща. От един момент нататък вече не можех да я понасям. Цялата тази проклета тишина и празнота. Опитваш се, да речем, да разбереш къде се намираш, но всичко е толкова необятно, мащабите са така чудовищни, че в крайна сметка — дори не знам как да се изразя, — в крайна сметка всичко наоколо престава да съществува. Няма свят, няма земя, няма нищо. Нещо такова, Фог, сякаш всичко е плод на твоето въображение. И ти съществуваш единствено и само в собствените си мисли.

Прекосихме щата наполовина, след това свихме на югоизток към каньоните. На това място му викат Четирите ъгъла, там се срещат Юта, Аризона, Колорадо и Ню Мексико. Най-необикновеното място в света, същинско съновидение — червена почва, скали с причудливи форми, огромни маси, които стърчат право нагоре като руини от отдавна изгубен град, построен от гиганти. Обелиски, минарета, дворци — всичко ти е някак и близко, и чуждо; вдигнеш ли поглед, навсякъде ти се привиждат познати форми, макар и да знаеш, че това е чиста случайност: вкаменени глетчери и ерозия, милиони години вятър и дъжд. Палци, очни кухини, фалоси, гъби, човеци, шапки. Като застинали облаци. Сега вече всички знаят как изглеждат тези места, виждали са ги стотици пъти. Каньона Глен, долината Монюмент, Долината на боговете. Нали там снимат онези филми за каубои и индианци, и оня проклетник от Марлборо кънтри нали всяка вечер там се мъдри, галопирайки по екрана ти. Но тези цветни картинки, Фог, нямат нищо общо с действителността. Мястото е прекалено потискащо, за да можеш да го нарисуваш или дори скицираш; нито дори снимките могат да уловят атмосферата му. Всичко е някак разкривено и неестествено, сякаш се опитваш да изобразиш селенията на космоса — колкото повече се пълнят очите ти, толкова по-безсилна става ръката ти. Уловиш ли го с поглед, все едно го пропъждаш.

Няколко седмици се лутахме из каньоните. Понякога преспивахме в стари разрушени индиански селища, в скалните жилища на анасазите. Анасазите са племе, изчезнало преди хиляда години, и никой не знае какво се е случило с тях. Напуснали каменните си градове, оставили след себе си рисунки, парчета от глинени съдове, а самите те сякаш се стопили. Вече беше юли или може би началото на август. Омразата на Скорсби витаеше във въздуха и го нажежаваше до нетърпимост, най-малкото нещо можеше да я възпламени. Земята беше гола и суха, наоколо само храсти и нито едно дърво. Жегата беше убийствена, затова трябваше да разделим водата на дажби, от което още повече се вкиснахме. Наложи се да убием едно от магаретата, с което товарът на другите две се увеличи. Конете едва кретаха. Бяхме на пет или шест дни път от град Блъф. Смятах, че трябва да стигнем там час по-скоро и да наемем друг водач. Скорсби подхвърли, че ако хванем напряко, ще можем да съкратим ден-два от пътуването и ние веднага се съгласихме. Прекият път беше ужасно неравен и слънцето блестеше право в очите ни. Изключително тежък преход — през толкова скалисти места не бяхме минавали преди. След известно време си дадох сметка, че всъщност Скорсби ни вкарва в капан. Нито Бърн, нито аз бяхме ездачи от неговата класа и едва се справяхме с терена. Скорсби вървеше отпред, Бърн подир него, аз най-отзад. Едва излазихме по няколко отвесни скали, след което поехме по хребета — съвсем тесен и осеян с големи и малки камъни, които трябваше да преодоляваме, а светлината се отразяваше в скалите и ни заслепяваше. Оттук нататък връщането беше невъзможно, но аз не виждах и как ще продължим напред. Изведнъж конят на Бърн се подхлъзна. Не беше на повече от три метра от мен, та и досега си спомням ужасния тропот на срутващи се камъни, цвиленето на коня, докато риеше с копита и се мъчеше да намери опора в ронливата почва. Земята поддаде и още преди да успея да направя нещо, Бърн извика и полетя надолу в пропастта заедно с коня. Двамата паднаха върху една скала и останаха на място. Бяха някъде на стотина метра под нас, където имаше само остри зъбери и нищо друго. Скочих от коня, грабнах аптечката и се спуснах надолу по склона с надеждата, че ще мога да направя нещо. Отначало помислих, че Бърн е мъртъв, но успях да напипам пулса му. Само че освен него не се долавяха никакви други признаци на живот. Цялото му лице беше в кръв, левият крак и лявата ръка — счупени, виждаше се с просто око. Когато го обърнах по гръб, точно под гръдния му кош зееше огромна, пулсираща рана. Прорезът беше широк около седемнайсет сантиметра. Гледката беше страшна, момчето беше цялото разкъсано. Понечих да отворя аптечката и в този миг чух изстрел зад гърба си. Обърнах се и видях Скорсби, който стоеше над падналия кон на Бърн, а пистолетът в дясната му ръка димеше. „Кракът му е счупен — отсече той, — нищо не можеше да се направи“. Казах му, че Бърн е зле и трябва веднага да се погрижим за него, след което Скорсби се приближи, погледна го, изсмя се и рече: „Няма какво да си губим времето с тоя. Единственият лек за него е една доза от лекарството, което дадох на коня му“. Скорсби вдигна пистолета и го насочи право в главата на Бърн, но аз му блъснах ръката. Не знам дали щеше да натисне спусъка, но не исках да рискувам. Скорсби ме изгледа кръвнишки и ми изсъска да си държа ръцете далеч от него. „Ще си ги държа — казах му, — когато престанеш да насочваш оръжие срещу беззащитни хора.“ Тогава Скорсби се обърна и насочи пистолета си към мен. „Ще го насочвам, към когото си искам“ — отвърна ми и устните му се разтегнаха в широка усмивка, огромната усмивка на малоумник, който се наслаждава, че има власт над мен. „Беззащитен — повтори той. — Точно такъв си и ти, господин Художник, беззащитна торба кокали.“ Помислих си, че ще ме застреля. Докато стоях изправен в очакване на изстрела, единственото нещо, което мина през ума ми, беше колко ли време ще умирам, след като куршумът прониже сърцето ми. А после си помислих, че това е последната ми мисъл. Стори ми се, че този миг продължи безкрайно. Гледахме се право в очите, чаках го да се престраши. Скорсби обаче се разсмя. Беше ужасно доволен от себе си, сякаш току-що е удържал страхотна победа. Прибра оръжието в кобура и се изплю. Почувствах се, сякаш вече ме е убил, сякаш бях мъртъв.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Лунен дворец»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Лунен дворец» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Отзывы о книге «Лунен дворец»

Обсуждение, отзывы о книге «Лунен дворец» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x